Заливът се оказа много по-обширен, отколкото предполагаха, а разстоянията, отбелязани на наивните им географски карти, нямаха нищо общо с истинските мили и тъкмо когато всички мислеха, че са достигнали целта си, се оказа, че им предстои да прекосят още един залив, Сан Пабло. По цялото протежение на брега се мержелееха биваци и лодки, претъпкани с хора и стоки, а зад тях — непрогледни лесове. Но и тук плаването не свърши: наложи се да преминат през развълнуван канал, после през трети залив, Суисун, през който напредваха още по-бавно и трудно, а след това да свърнат по широка и дълбока река, която ги отведе до Сакраменто. Най-сетне бяха наближили земята, където бе открит първият къс самородно злато. Дребната люспа, не по-голяма от женски нокът, бе предизвикала шеметно нашествие и бе променила облика на Калифорния и душата на американската нация, както няколко години по-късно щеше да напише новоизлюпеният журналист Джейкъб Тод. „Съединените щати са основани от пътешественици, първопроходци и скромни заселници, готови да се трудят здраво и да не отстъпват пред трудностите. Златото извади на показ най-лошото от американския нрав: алчността и насилието.“
Капитанът на гемията им обясни, че Сакраменто бил изникнал от нищото през последната година. Пристанището беше задръстено от всевъзможни плавателни съдове, градът разполагаше с добре очертани улици, дървени къщи и сгради, магазини, църква и голям брой локали, барове и вертепи, но въпреки това изглеждаше като след корабокрушение, осеян с чували, седла, сечива и всякакъв вид боклуци, захвърлени безразборно от забързаните към златните залежи мъже. Големи черни птици кръжаха над отпадъците, а мухите си устройваха сред тях истински пиршества. Елайза изчисли, че за няколко дни ще смогне да преброди селището къща по къща — едва ли щеше да е кой знае колко трудно да открие Хоакин Андиета. Пътниците в лодката, вече по-самоуверени и дружески настроени покрай близостта на пристанището, споделяха последните глътки алкохол, сбогуваха се с яки потупвания по гърба и пееха в хор нещо за някаква Сузана, за изумление на Дао Циен, който не разбираше внезапното им превъплъщение. Двамата с Елайза слязоха първи, тъй като почти нямаха багаж, и без колебание се отправиха към китайския стан, където получиха храна и подслон, под навес от промазано с восък платнище. Елайза не можеше да следва разговорите на кантонски, единственото й желание бе да започне да разпитва за своя любим, но Дао Циен й напомни, че трябва да мълчи и я помоли за малко търпение. Същата нощ на джун и му се наложи да намести изкълченото рамо на свой сънародник. Той успя да върне ставата на мястото й, с което начаса си спечели уважението на целия лагер.