На следващата сутрин Дао и Елайза тръгнаха да търсят Хоакин Андиета. Забелязаха, че спътниците им от лодката вече бяха готови да потеглят към златните залежи. Някои от тях бяха успели да се сдобият с мулета за багажа, но повечето щяха да вървят пеш и да изоставят голяма част от принадлежностите си. Двамата обиколиха цялото селище, без да открият и следа от този, когото диреха. Някакви чилийци все пак си спомниха за човек с подобно име, минал оттук преди месец-два. Посъветваха ги да продължат нагоре по реката, където може би щели да попаднат на него, макар че всичко било въпрос на късмет. Един месец беше цяла вечност. Никой не водеше сметка кой е бил тук предишния ден, чуждите имена или съдби не интересуваха никого. Всички мислеха единствено за златото.
— Какво ще правим, Дао? — Ще се хванем на работа. Без пари сме заникъде — отвърна той и я загърна с парче платнище, намерено сред изоставените отпадъци.
— Не мога да чакам! Трябва да намеря Хоакин! Имам малко пари.
— Чилийски реали? Едва ли ще са ни от полза.
— А останалите накити? Все нещо ще взема за тях…
— Запази си ги, тук струват малко. Налага се да работим, за да си купим муле. Баща ми бродеше от село на село като лечител. Както и дядо ми. И аз мога да върша същото, но тук разстоянията са огромни. Трябва ми муле.
— Муле? Вече си имаме едно — ти. Голям инат си!
— Не по-голям от теб.
Те събраха колове и дъски, поискаха назаем инструменти и си построиха жилище с брезентов покрив: паянтова колиба, готова да се срути при първата виелица, но която поне щеше да ги предпазва от нощната роса и пролетните дъждове. Мълвата за уменията на Дао Циен вече се бе разпространила и скоро заприиждаха пациенти — първо китайци, които се убедиха със собствените си очи в невероятната дарба на новия джун и, после мексиканци и чилийци и накрая неколцина американци и европейци. Когато научиха, че Дао Циен е не по-малко вещ от всеки един от тримата бели доктори, а взима по-евтино, мнозина от тях превъзмогнаха ненавистта си към „поднебесните“ и решиха да изпробват азиатската наука. През следващите дни Дао Циен беше толкова зает, че се наложи Елайза да му помага. Тя гледаше очарована как изящните му и сръчни пръсти измерват различния пулс на ръцете и краката, как опипват сърцето на болния, сякаш го галят, как вкарват игли в тайнствените, известни като че ли само нему точки. На колко ли години беше този човек? Запита го веднъж и той й отвърна, че ако брои всичките си превъплъщения, ще излязат горе-долу седем или осем хиляди. Според нея Дао беше на около трийсет, макар че на моменти, когато се засмееше, й се струваше по-млад и от самата нея. Но наведеше ли се съсредоточено над болния, той изглеждаше древен като костенурка и тогава й беше по-лесно да повярва, че на раменете му тежат много, много векове. Наблюдаваше го възхитена как разглежда чашата с урина на пациентите, способен да определи скритите болежки по миризмата и цвета й, или как изучава с лупа зениците, за да установи какво липсва или е в излишък в организма. Понякога китаецът просто слагаше ръце върху корема или главата на болния, притваряше очи и създаваше впечатлението, че потъва в дълбок сън.
— Какво правеше? — питаше го след това Елайза.
— Усещах болката и преливах енергия. Отрицателната енергия носи страдания и болести, а положителната може да лекува.
— Какво е това положителна енергия, Дао?
— Нещо подобно на любовта — топлина и светлина.
Ваденето на куршуми и лекуването на рани от нож бяха обичайни занимания и Елайза вече не изпитваше ужас от кръвта; тя се научи да зашива човешката плът със същото спокойствие, с което преди бе бродирала чаршафите за чеиза си. Хирургическата практика при англичанина Ебенизър Хобс се оказа безкрайно полезна за Дао Циен. Тези земи гъмжаха от отровни змии и ухапаните не бяха рядко явление — те пристигаха, подпухнали и посинели, на раменете на другарите си. Замърсената вода разнасяше безпрепятствено холерата, срещу която никой не знаеше лек, както и други болести със страшни, но невинаги пагубни последици. Дао Циен взимаше малко пари, но винаги предварително — от собствен опит знаеше, че уплашеният плаща без възражения, докато усетилият облекчение, тръгва да се пазари. В такива моменти той си представяше укоризнения поглед на стария си учител, ала бързо го отблъскваше, като промърморваше: „Не мога да си позволя да бъда великодушен при подобни обстоятелства, учителю“. Цената не включваше упойка — всеки, който диреше облекчението на опиата или на златните игли, трябваше да плати допълнително. Дао правеше изключение само за крадците, които, след набързо проведен процес, биваха подлагани на бичуване или им режеха ушите — миньорите се хвалеха със скоростното си правосъдие, никой не беше склонен да пилее пари за затвори и охрана.