— Защо не взимаш пари от престъпниците? — бе го запитала Елайза.
— Защото предпочитам те да ми дължат услуга — беше отговорът.
Дао Циен изглеждаше склонен да се установи на това място. Не го сподели с приятелката си, но не възнамеряваше да се мести, за да даде време на Лин да го открие. Жена му не се бе свързвала с него вече няколко седмици. Елайза от своя страна броеше часовете и гореше от желание да продължи пътуването и колкото повече дни минаваха, толкова по-противоречиви чувства я обземаха към нейния другар по премеждия. Благодарна му беше за закрилата и грижите, с които я обграждаше — следеше я да се храни добре, завиваше я нощем, даваше й билки и й слагаше игли за укрепване на телесната ци, както й обясняваше, но спокойствието му, което тя тълкуваше като липса на решителност, я изкарваше от равновесие. Понякога ведрото изражение и усмивка на Дао й се струваха пленителни, друг път я вбесяваха. Елайза не разбираше пълното му безразличие към възможността да си опита късмета в рудниците, докато всички наоколо, особено неговите сънародници китайци, не мислеха за нищо друго.
— И теб не те интересува златото — отвърна невъзмутимо той на упрека й.
— Аз дойдох за друго! Ти защо дойде?
— Защото бях моряк. Не мислех да оставам, докато ти не настоя.
— Ти не си моряк, а лекар.
— Тук пак мога да бъда лекар, поне за известно време. Права беше, в тази страна има много неща за учене.
Точно на това се посвети Дао през последвалите дни. Той се свърза с местните жители, с намерението да научи повече за церовете на техните шамани. Покрай нашествието на златотърсачите, малобройните групи скитащи индианци, облечени в мръсни кожи от койоти и европейски дрипи, бяха изгубили всичко. Те бродеха без цел с уморените си жени и гладни деца, опитваха се да промиват злато в тънките си ракитови кошове, но едва попаднали на подходящо място, биваха прогонвани с оръжие. Оставеха ли ги на мира, индианците образуваха малки поселища от колиби и палатки и се установяваха за кратко, докато ги принудеха да тръгнат наново. Те се сприятелиха с китаеца, приемаха го с уважение, защото го считаха за medicine man — учен човек, и им беше приятно да споделят с него своите познания. Елайза и Дао Циен сядаха заедно с тях около дупката с горещи камъни, върху които местните варяха каша от жълъди или печаха горски семена или скакалци — любимо лакомство на Елайза. После пушеха и разговаряха на чудата смесица от английски, знаци и няколкото думи на родния си език, които помнеха. През онези дни изчезнаха тайнствено неколцина златотърсачи янки, телата им не бяха открити, но другарите им набедиха индианците, че са ги очистили и за отмъщение нахлуха в едно от селата им, плениха четиридесет жени и деца, а седмина от мъжете убиха за назидание.
— Щом така се отнасят с коренните жители, господари на тези земи, представям си как ще се държат с китайците, Дао. Трябва да станеш невидим, като мен — каза ужасена Елайза, когато научи за станалото.
Но Дао Циен нямаше време да усвоява умения за невидимост, той бе зает с изучаването на растенията. Предприемаше дълги походи, събираше образци и ги сравняваше с използваните в Китай. Наемаше два коня или двамата изминаваха много мили пеш под безмилостното слънце; стигнеха ли до някое ранчо, Елайза му служеше за преводач — мексиканците живееха в района от поколения и познаваха природата. Наскоро те бяха изгубили Калифорния във войната със Съединените щати и обширните стопанства, давали преди работа и подслон на стотици ратаи, като в голяма задруга, сега пустееха. Договореното между двете страни бе останало само на хартия. Първоначално вещите в рудодобива мексиканци показвали на новодошлите начините за добиване на злато, но с всеки изминал ден все повече чужденци нахлували в земите, които те смятали за свои. На практика гринговците ги презирали точно толкова, колкото и представителите на всяка друга раса. И започнало безкрайно преследване на испаноезичните: отказвали им правото да разработват рудниците, защото не били американци, а в същото време приемали за такива австралийските злосторници и европейски пройдохи. Хиляди безработни ратаи опитвали късмета си в мините, но когато тормозът на американците ставал нетърпим, те се преселвали на юг или поемали пътя на разбойници. В стопанствата на някои от малцината останали семейства Елайза имаше възможност да прекара известно време сред жени — рядко удоволствие, което за малко я връщаше към щастливите дни в кухнята на мама Фресия. Само в такива мигове тя напускаше задължителното си мълчание и разговаряше на родния си език. Снажните и щедри матрони, които се трудеха рамо до рамо с мъжете си и в най-трудните мигове, загрубели от усилия и лишения, се умиляваха при вида на дребното китайче и го слушаха смаяни да говори испански като самите тях. Те с радост споделяха тайните на природата, използвани от мексиканците векове наред за облекчаване на различни болки, както и рецептите на вкусните си гозби, които Елайза записваше в тетрадка, убедена, че рано или късно, ще й бъдат от полза. Междувременно джун и заръча да му изпратят от Сан Франсиско западните лекарства, които в Хонконг се бе научил да използва от приятеля си Ебенизър Хобс. Освен това разчисти парче земя край колибата, огради го, за да го опази от елените, и засади основните билки за своя занаят.