— Ти мислеше единствено за своя възлюбен — поясни й Дао Циен, чиято коса бе започнала да посивява.
— А ти за Лин.
— В Китай човек може да има няколко жени, а Лин винаги е проявявала разбиране.
— Отвращаваха те и големите ми крака — присмя му се тя.
— Правилно — отвърна той най-сериозно.
През юни настана знойно лято, комарите се умножиха, змиите наизлязоха от дупките си и плъпнаха необезпокоявани навред, а тревите на Дао Циен пораснаха високи като в Китай. Ордите аргонавти продължаваха да прииждат все по-начесто и все по-многобройни. Тъй като Сакраменто беше входно пристанище, не го последва участта на десетки други селища, които никнеха като гъби покрай златните находища, развиваха се с шеметна бързина и по същия начин изчезваха, когато леснодостъпната руда се изчерпеше. Градът се разширяваше с минути, строяха се нови магазини, земята вече не се подаряваше както в началото, а се продаваше толкова скъпо, колкото и в Сан Франсиско. Имаше наченки на управа, която често заседаваше по градски въпроси. Появиха се спекуланти, казуисти, евангелисти, професионални комарджии, разбойници, сводници с рояци леконравни момичета, както и други глашатаи на прогреса и цивилизацията. Стотици мъже с разпалени надежди и стремежи минаваха оттук, на път за златоносните минни полета, други се връщаха, съсипани и болни, след месеци нечовешки труд, готови да прахосат спечеленото. Броят на китайците растеше от ден на ден и скоро се зародиха няколко враждуващи групи тонг — затворени общности, чиито членове си помагаха взаимно като братя в ежедневните трудности и задължения, но от друга страна, създаваха условия за подкупи и престъпления. Сред новопристигналите имаше още един джун и, с когото Дао Циен прекарваше часове на пълно щастие, докато сравняваха видове лечения и цитираха Конфуций. Той напомняше на Дао за Ебенизър Хобс, защото не се примиряваше с преповтаряното на обичайните способи и винаги търсеше нови начини.
— Трябва да изучим медицината на фан уей, нашата не ни е достатъчна — казваше младежът, и Дао беше напълно съгласен с него, защото, колкото повече знания трупаше, толкова по-натрапчиво бе чувството, че нищо не знае и че цял живот няма да му стигне, за да научи всичко, което му остава.
Елайза се залови да прави емпанадас — банички с различен пълнеж — и започна да ги продава на твърде добра цена първо на чилийците, а после и на янките, които бързо ги харесаха. Отначало ги приготвяше с плънка от телешко, когато успееше да си го набави от мексикански скотовъдци, слезли със стадата си откъм Сонора, но тъй като то обикновено рядко се намираше, тя реши да опита с месо от елен, заек, дива гъска, костенурка, сьомга и дори от мечка. Редовните й клиенти поглъщаха всичко с наслада, защото другата възможност беше боб в гърне и осолено свинско, неизменната прехрана на златотърсачите. Никой нямаше време да ходи на лов, да хвърля въдици или да готви, зеленчуци и плодове не можеха да се доставят, а млякото беше по-голям лукс и от шампанското; виж, брашно, мазнина и захар не липсваха, орехи и шоколад — също, имаше и някои подправки, сухи праскови и сливи. Елайза правеше торти и сладки с не по-малък успех от банички, хвана се дори хляб да пече, като сама си измайстори фурна по спомените за тази на мама Фресия. Ако успееше да се снабди с яйца и сланина, окачваше обява, че предлага закуска, и тогава мъжете се нареждаха на опашка, за да седнат под жаркото слънце край голяма паянтова маса. Вкусната храна, приготвена от глухонямото китайче, им напомняше неделите у дома с далечното семейство. Обилната дажба от пържени яйца със сланина, още топъл хляб, плодов сладкиш и кафе на корем струваше три долара. Въодушевени и благодарни, някои от клиентите, които от дълги месеци не бяха опитвали нищо толкова вкусно, оставяха по долар допълнително в паничката за бакшиши. Един ден, в средата на лятото, Елайза застана пред Дао Циен със спестяванията си в ръка.