— С това ще можем да купим коне и да тръгнем — обяви тя.
— Къде?
— Да търсим Хоакин.
— Аз нямам желание да го намеря и оставам.
— Не искаш ли да опознаеш страната? Тук има много за гледане и за учене, Дао. Докато аз търся Хоакин, ти можеш да придобиеш прословутата си мъдрост.
— Билките ми растат, а и не обичам да се шляя напред-назад.
— Добре. Аз тръгвам.
— Сама няма да стигнеш далеч.
— Ще видим.
Тази нощ всеки от тях спа в своя край на колибата и не размениха нито дума. На другия ден Елайза излезе рано, за да си набави необходимото за пътуването — нелека задача за глухоням човек, но в четири следобед се върна, повела грозноват и доста поохлузен, но як мексикански жребец. Беше си купила още ботуши, две ризи, дебели панталони, кожени ръкавици, широкопола шапка, няколко торби със сухи провизии, тенекиена чиния, чаша и лъжица, прилична стоманена кама, манерка за вода, пистолет и пушка, с които не умееше да борави, а още по-малко да стреля. Прекара останалата част от следобеда в подреждане на багажа, заши накитите и останалите пари в памучен пояс — същият, който използваше, за да приплесква гърдите си, където неизменно носеше тъничката връзка любовни писма. Примири се, че ще трябва да остави куфара с роклите, фустите и ботинките, които още пазеше. От кастилското одеяло си измайстори нещо подобно на седло, както много пъти бе виждала да го правят в Чили, съблече носените през последните месеци дрехи на Дао Циен и ги замени с току-що купените. После наточи камата в кожен каиш и отряза косата си до тила. Дългата й черна плитка падна на пода като мъртва змия. Елайза надникна в парченце счупено огледало и остана доволна — с изцапано лице и удебелени с парче въглен вежди щеше да бъде неузнаваема. В това време Дао Циен пристигна от поредната си среща с другия джун и и в първия миг не позна въоръжения каубой, нахлул в дома му.
— Утре тръгвам, Дао. Благодаря за всичко, ти си повече от приятел, ти си ми като брат. Много ще ми липсваш.
Дао Циен не отговори. Когато се стъмни, тя легна облечена в единия ъгъл, а той седна отвън на летния бриз да брои звездите.
Тайната
Вечерта, когато Елайза напусна Валпараисо, скрита в търбуха на „Емилия“, Съмърсови вечеряха в Английския хотел по покана на Паулина, съпругата на Фелисиано Родригес де Санта Крус, и се прибраха късно у дома в Серо Алегре. Чак седмица по-късно разбраха, че момичето е изчезнало — мислеха, че се намира в имението на Агустин дел Валие заедно с мама Фресия.
На следващия ден Джон Съмърс подписа договор като капитан на „Фортуна“, новия параход на Паулина. Сделката бе скрепена с най-обикновен документ, събрал условията на споразумението. Достатъчно им бе да се видят веднъж, за да почувстват взаимно доверие, а и нямаха време за губене в законови дреболии, подвластни на едно и също желание — да стигнат до Калифорния. Цяло Чили бе обсебено от тази лудост, въпреки призивите за благоразумие по страниците на вестниците и повтаряни в апокалиптични проповеди от амвона на църквите. Само няколко часа бяха необходими на капитана, за да събере екипаж — по доковете се точеха дълги опашки от трескави кандидати, поразени от чумата за злато. Мнозина дори спяха на земята, за да не пропуснат реда си. Джон Съмърс изненада морските люде с решението си да не качва пътници на борда. Никой не можеше да проумее причината, тъй като практически корабът му щеше да пътува празен. Той обаче не даде обяснения. Бе скроил пиратски план, за да попречи на моряците да избягат, когато хвърлят котва в Сан Франсиско, но го запази в тайна, иначе всички щяха да изчезнат. Освен това се въздържа да уведоми хората си, че преди да отплават на север, ще направят необичаен набег на юг. Изчакваше да излязат в открито море, за да им го съобщи.