— Значи смятате, че ще можете да управлявате кораба ми и да държите изкъсо екипажа, нали така, капитане? — попита за сетен път Паулина, докато му подаваше договора за подпис.
— Да, госпожо, не се тревожете. До три дни ще бъда готов да отплавам.
— Много добре. Знаете ли какво липсва в Калифорния, капитане? Пресни продукти: плодове, зеленчуци, яйца, добри сирена, колбаси. Точно това ще продаваме ние там.
— Как? Всичко ще се разплуе по пътя…
— Ще го превозим в лед — отвърна невъзмутимо тя.
— В какво?
— В лед. Най-напред ще отплавате на юг, за да вземете леда. Нали знаете къде е лагуната Сан Рафаел?
— Близо до Пуерто Айсен.
— Радвам се, че познавате онези места. Чух, че там имало чудесен син ледник. Искам да напълните „Фортуна“ с парчета лед. Какво ще кажете?
— Че това е лудост, с ваше извинение.
— Точно така. Затова не е хрумнала никому. Натоварете бурета с едра сол и повечко чували и ми увийте големи буци. А! Мисля, че ще се наложи да облечете добре хората си, за да не измръзнат. И между другото, капитане, бъдете така добър да не споменавате за това пред никого, току-виж, ни откраднали идеята.
Джон Съмърс се сбогува с нея смутен. Отначало реши, че госпожата си е изгубила ума, но колкото повече разсъждаваше, толкова повече го привличаше приключението. А и нямаше какво да губи. Тя рискуваше богатството си, а той самият щеше да получи своя дял дори ако ледът се разтопеше по пътя. Но окажеше ли се успешно безумното им начинание, договорът предвиждаше за него доста съществено възнаграждение. След седмица, когато избухна вестта за изчезването на Елайза, капитан Съмърс плаваше с пълна пара към ледника. Той научи за случилото се едва когато се завърна във Валпараисо, за да натовари подготвените от Паулина стоки и да ги превози в легло от праисторически лед до Калифорния, където мъжът й и деверът й щяха да ги продадат на цена, многократно по-висока от стойността им. Ако всичко излезеше както бе замислено, за три или четири курса на „Фортуна“ тя щеше да натрупа повече пари, отколкото бе сънувала; бе изчислила дори след колко време други търговци ще заимстват идеята и ще започнат да я тормозят със съперничеството си. Що се отнася до капитана, е, той също носеше стока, от която смяташе да изкара добра печалба — книги.
Когато Елайза и бавачката не се прибраха у дома в уречения ден, мис Роуз изпрати кочияша с бележка, за да провери дали семейство Дел Валие се намира все още в имението си и добре ли е Елайза. Час по-късно на вратата застана разтревожена съпругата на Агустин дел Валие и каза, че не знаела нищо за Елайза. Семейството не било мърдало от Валпараисо, тъй като мъжът й получат пристъп от подагра. Не била виждала Елайза от месеци. Мис Роуз има хладнокръвието да изиграе безкрайното си съжаление и объркване: Елайза била в дома на друга приятелка, неволна грешка, извини се тя, и благодари на госпожата, че си е направила труда да дойде лично… Както можеше да се очаква, госпожа Дел Валие не повярва на нито една нейна дума и още преди мис Роуз да изпрати вест до кантората на брат си Джереми, слухът за бягството на Елайза вече беше най-обсъжданата тема във Валпараисо.
Мис Роуз прекара останалата част от деня в ридания, а Джереми Съмърс — в предположения. Преровиха стаята на Елайза, откриха прощалното писмо и го препрочетоха неколкократно, търсейки напразно някаква следа. Не успяха да открият и мама Фресия, за да я разпитат, и едва тогава си дадоха сметка, че индианката бе работила за тях осемнайсет години, а те не знаеха дори презимето й. Никога не я бяха питали откъде е, има ли семейство. Мама Фресия, както и останалите прислужници, принадлежеше към мъглявото обкръжение от полезни призраци.
— Валпараисо не е Лондон, Джереми. Не може да са отишли много далеч. Трябва да ги потърсим.