Без капка топлина зелените очи се насочиха към Оли, който се взираше любопитно в момичето и блъскаше с пластмасовата си лъжица по подноса на детското столче.
Мобилният телефон на Ема беше горе, в дамската й чанта, а момичето бе препречило пътя й до телефона в кухнята. Ема беше оставила ножа, но все пак предпочиташе да не попада в обсега на момичето, в случай че го е подценила.
— Моля те… седни.
Тя вдигна ръка и посочи масата за хранене в дъното на кухнята. Момичето не помръдна, а Ема пое бавно около него, без да се приближава, с надеждата, че ще успее да стигне до телефона. Продължи да говори със спокоен, равен глас:
— Добре, сега ще се обадя в полицията. Никой няма да те нарани. Не им звъня, за да те арестуват, защото влезе в дома ми. Просто искам да ти помогна да се прибереш вкъщи. Дори не знам разбираш ли думите ми.
Момичето се спусна към телефона, изтръгна го от стената и го метна през кухнята. После се врътна на пети, претича през помещението и грабна ножа, който Ема беше оставила на масата. Опря гръб в стената, стиснало една ръка в юмрук до тялото, вдигнало ножа в другата, готово за удар.
Ема потисна вик на уплаха. Не трябваше да стряска Оли. Тя избърса внезапно овлажнелите си длани в крачолите на дънките си и заобиколи масата от другата страна, като застана между ножа и бебето, заковала очи в момичето. Цялата загриженост за доброто на непознатото дете напусна ума й и тя осъзна, че е в капан. Нямаше как да излезе от кухнята, за да вземе мобилния си. Дори и да успееше да заобиколи момичето, не можеше да остави Оли с него.
— Махай се! Махай се от дома ми веднага. Плашиш детето ми — нареди тя, като се стараеше да звучи решително.
Това е просто дете, каза си. Ти владееш положението.
Пое риска да погледне Оли — действително изглеждаше объркан. Погледът му се местеше между мама и момичето, а тъмносините му очи плувнаха в сълзи заради напрежението, което тегнеше във въздуха наоколо. Ема протегна ръка и го погали по лицето с опакото на пръста си.
— Шш. Всичко е наред, бебчо.
Предпочиташе да не крещи повече на момичето, но искаше то да си тръгне. Нащрек и за най-малкото движение от негова страна, тя взе чашата на Оли от кухненския плот и му я подаде. В момента момичето не гледаше нея. То стрелкаше очи из кухнята с леко смръщени вежди. Път за бягство ли търсеше?
Ема се обърна към Оли. Той седеше в столчето, вперил очи в момичето; докато се взираше в нежните му руси къдрици и пухкавите бузи, навлажнени от няколкото сълзи, Ема усети как гневът й се надига. Никой нямаше да нарани детето й. Прозря с решителност, че ако момичето дръзне да се доближи до Оли, тя е готова да се изправи срещу ножа с голи ръце, без да се замисля и за секунда.
Нямаше представа как да постъпи. Дейвид щеше да се върне чак след няколко часа. Макар че не беше нужно момичето да го разбира.
— Виж, не знам защо си тук и какво искаш, но съпругът ми ще се прибере всеки момент. Предупреждавам те…
Тя замлъкна. Не искаше да заплашва. Кой знае, момичето може да беше психично болно и Ема да предизвика бурна реакция със заплахите си.
— Моля те, просто кажи нещо.
Ема прехвърли в угрижения си ум всичко случило се досега. Ако целта на момичето е била да ме нападне, можеше да го направи спокойно, преди да си дам сметка за присъствието й, каза си. То обаче беше останало безмълвно, безизразно, поне до момента, в който реши, че Ема се кани да се свърже с полицията. Явно искаше нещо от нея, но тя нямаше представа какво точно. Внезапно я озари прозрение: дали пък просто не можеше да говори?
— Знам, че не искаш да говориш с мен, но ако ти дам лист хартия и химикалка, ще ми напишеш ли името си? — предложи тя.
После издърпа стола на Оли леко назад, по-далеч от новодошлата, взе едно тефтерче и химикалка от полицата над плота и ги побутна през масата към нея.
— Моля те, напиши ми как се казваш. Не знам как да се обръщам към теб, а за да ти помогна, трябва да знам коя си.
Момичето се втренчи в Ема, без да обръща внимание на листа и химикалката пред себе си.
Ема затвори очи в отчаяние. Може би Дейвид щеше да постигне по-голям успех. Ако ли пък не, всичко оставаше в ръцете на полицията.
Мисълта за съпруга й като че го призова магически и в потискащата тишина нахлу боботенето на мощен двигател. Рейнджроувърът на Дейвид сви в алеята до къщата. Макар и облекчена, Ема нямаше представа какво го беше довело у дома толкова рано.
Няколко секунди по-късно входната врата се затръшна. Ема копнееше да се втурне в антрето, за да го посрещне, но се опасяваше, че ако обърне гръб на момичето, то ще изчезне и никой няма да й повярва, че изобщо е било тук.