Том сподели и новината за Гай и чу радостните възклицания, които екнаха в колата на Пол Грийн. Нощта се бе оказала сполучлива за „Титан“.
С натежало сърце той отвори вратата към хола и прекрачи неподвижното тяло на Гай.
Мел отново се беше вторачила в огъня.
— Мел… Къде е Джак?
— В банята — отвърна тя, без да се обръща. — Мисля, че искаше да отмие кръвта от тялото си.
Том прекоси стаята и се настани в стола срещу нея — жената, която беше спасила живота на Джак.
— Благодаря ти за това, което направи тази вечер. Колкото и да ми е неудобно да го кажа, скоро тук ще пристигнат мои колеги, които ще трябва да те арестуват за убийството на Гай. Аз обаче не мога да проумея защо го направи.
На здравата половина от лицето на Мел се изписа бегла тъжна усмивка.
— Сам видя какво ми стори Гай, задето помогнах на Джак. Какво според теб щеше да ми се случи, ако ви бях предала бебето?
В главата на Том се въртяха само банални фрази, затова той замълча.
— Не бях замислила предварително да го убия; приготвих пистолета за Фин. Не можех да допусна да убие бебе. На него нямаше да му мигне окото, а бях сигурна, че ще дойде да го търси в мига, щом Джули му каже. Затова се подготвих.
— Как разбра, че и аз ще дойда? — попита Том, осъзнавайки, че единствено появата на Гай бе учудила Мел.
— Джак ми се обади, след като ме открил и ви казал къде живея. Пое огромен риск, както се досещаш. Не можеше да бъде сигурен, че няма да кажа на Гай. Обаче добави, че цели единствено да върне детето на Ема. Не знаех кой ще стигне тук първи — ти или Фин. Само че не очаквах Гай.
— Ти спаси бебето, спаси мен, спаси и Джак. Сигурен съм, че в съда ще вземат това под внимание и ще проявят милост.
Мел се разсмя.
— На драго сърце ще вляза в затвора, Том… ако щеш вярвай. В женския затвор ще се чувствам в относителна безопасност. Остана ли на свобода, Фин ще се погрижи да си платя, дори да го вкарат в „Стрейнджуейс“ до живот — което и трябва да направят. Аз обаче не съм невинна.
Том изслуша разказа й за живота й с Гай и за грешките, които беше допуснала. Словоохотливостта й обаче не го заблуди — досещаше се защо приказва толкова. Той се обърна към вратата зад себе си.
— Джак не е в банята, нали, Мел?
Тя обърна съсипаното си лице към него с престорено невинно изражение, което не можеше да заблуди никого.
— За кого говориш, Том? Тук сме само двамата с теб. От самото начало сме само двамата с теб.
68
Наташа крачеше по тесния път, свела глава, за да прикрие сълзите си. Нямаше от кого да ги крие, но я бяха обучили да не плаче и изпитваше срам от хлиповете, които заплашваха да я задушат. Нямаше никаква представа накъде върви, но всички пътища водят нанякъде, нали така?
Измъкна се от къщата без трудности. Просто трябваше да изчака точния момент. Дейвид се самосъжаляваше в кухнята, кършейки ръце дали от полицията няма да научат какво е сторил. Последните му думи бяха: „Не е нужно да казваме на никого за това, нали, Наташа? Беше грешка, просто грешка. Глупава грешка“.
Тя тътреше крака по коловозите, оставени от тракторите. Маратонките й бяха подгизнали и покрити с кал. Дъждът се бе просмукал през старото й вълнено палто и по гърба й се стичаха ледени капчици. Обаче имаше още много път. Знаеше къде отива, но нямаше да стигне преди съмване. Щеше да й се наложи да си намери скривалище за светлата част на деня. Фин и Рори щяха да я търсят… Но не защото я искаха.
Именно в това беше въпросът. Никой не я искаше. Дейвид не я беше поискал преди време, когато можеше да си я върне, а въпреки че хората на Рори настояваха да се прибере у дома — тоест на мястото, което бе смятала за свой дом в последните шест години — всъщност не искаха нея. Искаха да й покажат, че измъкване няма, искаха и хубавата печалба, която тя можеше да им донесе. Наташа знаеше прекалено много — всички измами, маршрутите по влаковете, прекупвачите на откраднатите телефони.
Сегашната й задача на пръв поглед й се бе сторила лесна. Трябваше просто да не говори с когото и да било и да не казва нищо на никого. Да издебне удобен случай, за да излезе от къщата с бебето и да се обади на Рори. Да се върне в къщата и да се наслади на няколкочасовото страдание на баща си — до приключването на операцията — след което отново да изчезне.
От самото начало й беше ясно, че Дейвид и Ема ще й се ядосат много, дори очакваше някой и друг шамар, когато им съобщи, че Оли го няма — колкото да я накарат да проговори. Тя обаче беше свикнала с боя. Неподготвена я свари чувството, което изпита при вида на огромната любов, която Ема хранеше към Оли. Известно време се остави на илюзията, че може би — само може би — и тя би могла да получи част от нея.