Разбира се, ненавиждаше Дейвид с цялото си сърце, но Ема бе проявила доброта към нея. А как й се беше отплатила тя? Беше откраднала бебето й. Ето как.
От гърдите й се изтръгна скръбен вой, потискан дни наред. Викът й заглъхна нечут в нощта.
А сега направи още нещо, заради което щяха да я намразят. Вярно, остави всички хубави дрехи, които Ема й беше купила, но се нуждаеше от едно нещо и нямаше как да не го вземе.
Пари.
Нямаше нужда от много — можеше да си открадне нещо за ядене. Но сигурно щяха да й потрябват пари в брой, а хич не я биваше в джебчийството. Беше опитала като малка, но мъжът я бе стиснал за врата и я бе разтърсил здравата, затова тя предпочете да продължи да краде от магазините. Проблемът беше, че Ема бе взела портмонето си със себе си, а портфейлът на Дейвид беше в джоба на якето му — при него в кухнята. Така че й оставаше само едно, нещо, което направи с погнуса от себе си.
Наташа прогони мисълта за постъпката си дълбоко в недрата на съзнанието си. Така или иначе я ненавиждаха, значи кражбата нямаше значение.
Мястото, към което се бе насочила, беше пълно с деца като нея — деца, които никой не искаше, деца, които бяха принудени да бягат от нещо, по-ужасно дори от живота на улицата. Вървеше към тунелите под Манчестър: безкрайна мрежа от коридори, построена преди повече от век. Вероятно там щеше да бъде в безопасност, но се налагаше да измине километри, само през нощта, по малките пътища и пътеки. Дори не знаеше къде се намира, но когато излязоха да пазаруват, бе забелязала няколко табели и предполагаше, че най-близкият по-голям град е Стокпорт. Успееше ли да стигне дотам, вероятно щеше да намери човек, който да й помогне за няколко дни, преди да се върне в Манчестър.
Мислите кръжаха неуморно в ума й. Правилно ли беше постъпила? Дали не трябваше да остане?
Проблемът с това дали да остане при баща си и Ема беше, че тя се съмняваше Фин и шефът му да пуснат Оли, преди да си я получат. На Дейвид и на Ема щеше да им се наложи да избират. Или тя, или Оли. Отговорът беше пределно ясен, нали така? По-добре да си тръгне веднага, отколкото да й се налага да слуша оправданията, с които щяха да й съобщят, че не я искат. Ако си тръгнеше обаче — ако изчезнеше завинаги — Фин нямаше да има основания да държи Оли повече.
Дали обаче не трябваше да остане, за да даде някакви козове на Ема? Да се пожертва, за да може тя да си върне Оли? Наташа изрита една мокра буца пръст пред себе си. Дори това не беше свършила като хората.
Разтърка мокрите си очи с длан и вдигна лице към дъжда; тялото й потръпна мощно от отчаяние и чувство за загуба.
Беки Робинсън не влезе в кухнята на семейство Джоузеф. Вътре гъмжеше от криминалисти, а и нямаше какво да види — освен кръвта, разбира се. Ема беше в болницата с Оли; вече го бяха прегледали и новините бяха добри. Явно не беше погълнал парченца от хапчето за сън, или поне не бяха оказали ефект.
Беки не знаеше дали Ема е посетила съпруга си, или не. Не би я обвинила, ако откаже да го направи след разкритието какво е сторил преди време. Всичко случило се след това — с Наташа, с Каролайн, а сега и с Оли и с нея самата, беше пряко следствие от извършеното от него преди шест години.
Екипът на Джъмбо бе приключил с всички стаи освен с кухнята, така че Беки можеше да разгледа къщата. Тя влезе в стаята на Наташа. Леглото беше оправено — по начин, доста нетипичен за тринайсетгодишно момиче — ако въпросното момиче приличаше поне малко на Беки на тези години.
Тя взе да отваря чекмеджетата. Вътре имаше хубави дрехи — точно като за момиче като Наташа; всичко беше сгънато прилежно, сякаш с много любов. Тя се опита да си припомни с какво бе облечена Наташа при първата им среща. Спомни си червения пуловер с разплетения ръкав и се огледа из стаята. Нямаше го.
Къде си, Таша?
Нямаше я в дома на Рори Слейтър. Той беше празен. Всички деца бяха предадени на социалните, а двамата възрастни бяха арестувани.
Екипът беше претърсил къщата, но не откри нищо. Така де, нищо освен страховитата стаичка под мазето. Беше чисто и просто дупка в земята със стени от гола пръст. Студено и влажно място, от което лъхаше страх.
Беки потръпна и се насочи към стаята на Оли. Видя следите от дейността на екипа по пръстови отпечатъци, но не бяха разместили нищо; погледът й се спря върху една играчка в средата на килима. Тя се наведе и я взе. Всъщност не беше играчка, а касичка във формата на калинка. Беки я разтръска, но отвътре не се чу нищо — празна беше.