Сякаш в отговор на мислите му, от телефонния секретар се разнесе именно нейният глас.
— Том, Лио е.
Той се подсмихна леко — сякаш нямаше да разпознае гласа й.
— Обаждам се да ти кажа, че заминавам за няколко дни. В момента си твърде зает, затова реших да се възползвам от случая и да посветя малко време на себе си. Ще ти се обадя, когато се прибера.
Той се облегна на стената и заби очи в тавана. Инстинктът на Лио да се отдръпне не му беше непознат, но за пръв път от месеци насам му се наложи да се запита какво прави с жена, на която не може да разчита точно когато има нужда от подкрепа.
Помнеше страстта и щастието, но най-вече безусловната любов във връзката на Ема и Джак, преди брат му да бъде принуден да я прекрати. Дори днес, след всичко, което беше преживяла Ема, бе забелязал проблясък от тази любов в очите й — когато реши, че са убили Джак.
Той беше ли изживявал подобно нещо с жена в живота си?
В момента имаше нужда някой да го стисне здраво в прегръдките си, за да утеши болката от загубата му. Това обаче нямаше да се случи.
70
Ема се загледа през кухненския прозорец. Цветята и дърветата отново се бяха съживили. Увлечена от случващото се, тя не бе забелязала, че пролетта — истинска и прекрасна — е дошла. Навън беше светъл, ясен ден, но Ема съзнаваше, че би предпочела небето да е мрачно, за да й разкрие отражението на две очи в прозореца — очите на момичето, застанало зад нея. Всеки път, щом се обърнеше, се надяваше да види детето с чорлава руса коса, облечено в твърде голямо вълнено палто. Щеше да го посрещне с отворени обятия.
Всъщност беше най-добре да продаде тази къща и да се премести. Знаеше го. Но не тръгваше заради Наташа. Това беше единствената къща, която тя познаваше, и ако Ема я напуснеше, щеше да изостави и последното място, на което момичето би могло да се върне, ако някога реши да го направи. Мисълта, че животът на Наташа можеше да има същия край като този на нейната приятелка Изи, беше непоносима. Том бе потвърдил, че момичето, открито в гората, е именно тя. Почти сигурни бяха, че е опитала да се самоубие със солидна доза кетамин, откраднат от къщата на Джули. Оказа се, че момичетата често прибягвали до кетамина, за да притъпят сетивата си преди пристигането на мъжете. Въпреки че бяха премахнали бърлогата на Джули, без съмнение щяха да изникнат нови като нея, за да запълнят празнината на пазара. При мисълта, че Наташа може да приключи в някоя от тях, на Ема започваше да й се гади.
В първите няколко дни, след като Оли се завърна невредим у дома, чувствата й се люшкаха между неудържимата радост, че детето й е живо и здраво, и тревогата за Таша и за Дейвид. Три дни поред седя до болничното легло на съпруга си, уловила ръката му, унесена в мисли за щастливите времена, които бяха преживели заедно в последните няколко години, както и във въпроси какво ще им донесе бъдещето. Но така и не успя да поговори с него. Раните му бяха изключително тежки и той издъхна в края на третия ден. Ема се надяваше да е разбрал, че Оли е спасен; беше го шепнала непрекъснато в ухото му, молейки се да я чува. Беше го излъгала и за Таша — каза му, че е добре и че си е у дома.
Ема обаче бе реалист и й беше ясно, че ако Дейвид бе оживял, тя нямаше да прекара нито нощ повече в едно легло с него. Това, че беше допуснал дори мисълта да хвърли жена си и дъщеря си в някакъв кошмарен ад за няколко часа, за да се измъкне от своята собствена каша, все така я потрисаше като шамар през лицето. Никога вече не би се чувствала в безопасност с него и не би допуснала Оли да остане под неговите грижи. Съжаляваше за смъртта му, но съвместният им живот бе приключил в мига, когато научи какво беше извършил.
Трудно понасяше да изгуби Оли от поглед. Седеше при него, докато той спеше, и й коства известно усилие на волята да не премести креватчето му в своята спалня. Вярно, всеки път, щом чуеше стъпки по чакълестата пътека, през тялото й преминаваше тръпка на ужас, но това не значеше, че трябва да прехвърля чувството и на малкото си момченце.