Което беше добре, нали? Далеч по-добре беше Ема да я ненавижда.
Време ли беше?
Тя отиде на пръсти до вратата и лекичко я открехна. Отгоре долитаха възмутените викове на Оли, както и нежният смях на Ема. Незнайно защо, Наташа бе убедена, че тя гъделичка сина си по коремчето.
Затвори вратата тихо и погледна часовника за последен път.
Изпъна ръце до тялото си и стисна юмруци.
— Ще се справиш — пророни. — Ще се справиш!
17
След като апелът за информация за младото момиче, чието тяло бяха открили в гората, бе излъчен в ефир, Беки и екипът й бяха залени от вълна обаждания. Хора, които твърдяха, че не били виждали еди-кое си познато момиче от няколко дни. Въпреки че бяха огласили подробности за възрастта, етническата принадлежност и цвета на косата, щом проучеха сигналите, почти винаги се оказваше, че въпросното дете е чернокожо или седемнайсетгодишно… в един случай дори ставаше дума за момче. За съжаление, ако детето наистина беше изчезнало, бяха задължени да го проверят — не за да помогнат на своя случай, а защото самото то може би беше в опасност. Неизбежно огромното мнозинство от сигналите се превръщаше в гонитба с вятъра.
— Това не е някаква проклета игричка — промърмори Беки на себе си.
Проблемът беше, че не можеха да разпространят снимка — би било твърде смущаващо. Надяваха се скоро да получат ДНК резултатите на Ейми Дейвидсън — дори само за да я изключат — но списъкът с потенциални кандидати, за съжаление, нарастваше с всяко следващо обаждане.
Онова, което направиха все пак обаче, беше да разпространят снимки на Наташа Джоузеф в местните полицейски участъци, в случай че беше привлякла нечие внимание. Нуждата да установят какво се беше случило с нея и къде беше живяла, си оставаше. Поне по този въпрос като че имаха някакъв напредък.
— Мисля, че този път следата е надеждна.
Ник Хейвърс размаха листа хартия пред Беки със самодоволно изражение.
— Имаш ли малко време?
— Разбира се.
Откакто Ник попадна в отдел „Разследване на престъпления“, на лицето му грееше вечна усмивка. Беки го оприличаваше на огромно кутре с гигантски лапи и с въодушевеното изражение на дете по Коледа.
— Говорих с Британската транспортна полиция — обяви той. — Твърдят, че са заснели Наташа с камера. Всъщност дори я търсят, очакват следващата й поява в някой влак, за да я проследят… и евентуално да я арестуват.
Това изненада Беки.
— Какво е извършила според тях?
— Искат да дойдат да го обсъдим.
— Отлично, Ник. Ще се обадя на главен инспектор Дъглас, за да го поканя да се присъедини. Кога ще са тук?
— Ами вече са тук.
Беки повдигна вежди учудено и посегна към телефона.
Докато чакаше появата на Том и на транспортните полицаи, Беки мина през оперативната база, за да поговори с Чарли.
— Имаше известно време да помислиш. Какво ще кажеш за Наташа, Чарли?
Младата полицайка загриза долната си устна и поклати леко глава.
— Мисля, че е объркана. Вероятно се е чувствала в безопасност с хората, с които е живяла. Каквото и да е било отношението им към нея, в момента го приема за норма. Според мен дори би предпочела да се върне на мястото, където разбира правилата.
— Искаш да кажеш, че може би страда от някаква форма на стокхолмски синдром… нещо като невръстна Пати Хърст? — попита Беки. — Аз съм твърде млада и не си спомням, но Хърст била отвлечена малко преди да навърши двайсет години. Няколко седмици по-късно се присъединила към похитителите си и дори взела участие в банков обир с тях. Щом само няколко седмици контрол над ума, пленничество и насилничество са накарали деветнайсетгодишно момиче да се почувства част от бандата на похитителите си, какво ли влияние биха оказали цели шест години подобен живот върху дете на възрастта на Таша?
Беки не пропусна отвратеното изражение, с което Чарли посрещна предположението й. Явно имаше да учи доста. Очаквай най-лошото, за да се изненадаш приятно, ако се окаже по-добре — това беше мотото на Беки. По този начин отнемаше на хората шанса да я шокират или ужасят.
Мислите й бяха прекъснати от отварянето на вратата на оперативната зала. Двама мъже в униформи на Британската транспортна полиция влязоха вътре. И двамата бяха доста над метър и осемдесет на височина; раменете на единия бяха като на състезател по американски футбол, лицето също — с чупен нос и широко чело. Не бих искала този да ме хване без билет във влака, каза си Беки.
Том Дъглас ги следваше по петите; тя прекоси помещението и ги посрещна.