Не разбираше какво става, но усещаше, че има някакво вълнение.
Ема го остави в количката и излезе на задната веранда за червеното си поларено яке. Не го откри.
— Къде се е дянал, да го вземат мътните! — ядоса се тя.
После грабна оцапания с петна от боя и покрит с дупки тъмносив полар, с който Дейвид работеше по двора. Взе едно одеяло за Оли, нахлузи чифт ботуши, върна се в кухнята и уви завивката около сина си.
— Така ще ти е топло, сладурче. Няма да се бавим много.
Ритна вратата с лявата си пета, прекара количката през верандата и я смъкна по стълбите в двора.
Препусна с всички сили по пътеката отстрани на къщата, покрай гъстия жив плет, който следваше тесния път в полята от другата страна. Бяха преполовили пътеката, когато от другата страна на плета долетя глас. Ема чу четири думи.
— Не съм виновна аз.
Тя спря и се заслуша. Беше гласът на Таша. Тя отчаяно искаше да чуе остатъка от разговора, но Оли също беше чул.
— Ей, ей, Таса! — провикна се той с пълната сила на малкото си гърло.
Разговорът секна. Ема се затича решена да разбере кой, по дяволите, е с Таша. Търчеше по пътеката, а Оли подскачаше нагоре-надолу в количката. Щом стигна страничната порта обаче, Наташа изникна пред очите й. Беше с полара, със зачервено лице и блеснали очи… Ема обаче не успя да прецени дали от яд, или от събралите се вътре сълзи.
— С кого говореше, Наташа? — попита тя, като се постара да звучи възможно най-равно.
— Какво? — тросна се Наташа грубо, като отбягваше погледа й. — Май ти се причува.
Ема остави Оли в количката и се насочи към нея с намерението да я подмине и да провери лично. Наташа обаче се облегна на портата и опря нехайно лакти отгоре й.
— Дръпни се — нареди Ема.
Наташа стисна здраво уста и поклати глава.
— Дръпни се, Наташа! — повтори Ема.
Момичето я изгледа предизвикателно.
Ема избута Оли встрани така, че да го вижда, и се затича по пътеката пред къщата, по алеята, през портата, без да изпуска сина си от очи. Изскочи на улицата, но тя беше празна. Нямаше никого.
Зад нея се разнесе безрадостен смях.
— Хайде, Оли — каза Наташа, хвана количката и я обърна към къщата. — Да се прибираме.
— Остави го! — разкрещя се Ема. — Не го докосвай!
На мига се закова на място. Откъде беше дошло това? Не знаеше, а и не я интересуваше. Просто внезапно установи, че не иска да оставя Наташа насаме със сина си.
19
— Защо си я оставила без надзор? Знаеш колко уязвима е в момента. Как изобщо ти хрумна?
Дейвид кръстосваше кухнята и непрекъснато опъваше косата си назад от челото с една ръка.
— За бога, Дейвид, тя е на тринайсет! Не е малко детенце, което може да изскочи на оживеното шосе, а и мислех, че последното, което би искала, е да се държим с нея като със затворник. Не знаем как са се отнасяли с нея в миналото, но ми се струва, че подобно отношение не би допринесло за опитите ни да я приемем в семейството.
— „Опитите ни да я приемем“… Какво искаш да кажеш с това? Тя винаги е била в семейството.
Той спря да крачи, впил гневно очи в Ема. Тя се наруга наум.
— Извинявай. Лошо се изразих. Разбира се, че е част от семейството. Имах предвид, ако искаме тя самата да се приеме за част от семейството.
— Ами може би ще е от полза, ако престанеш да се отнасяш с нея като с непознат — изръси сприхаво той.
Ема понечи да подхване реч в своя защита, но внезапно ожесточението й се изпари. Неоправданото неприятно отношение на Дейвид беше факт, но не й се мислеше как се чувства той в момента. А и честно казано, не можеше да отрече неприязънта си към доведената си дъщеря — макар и краткотрайна.
С две крачки тя се озова до Дейвид и протегна ръка към неговата.
— Да престанем с това. И да говорим по-тихо. Оли спи — добави и погледна сина си. — Виковете ни много го разстроиха. След като ти се обадих, беше нужен близо час, за да се успокои.
Според нея дори в съня си Оли изглеждаше на ръба да се разплаче. Непрестанно мяташе глава наляво-надясно, а бузите му пламтяха. Трябваше да успокои нещата — заради него, ако не за друго.
— Важното е, че Таша се прибра — рече тя и стисна Дейвид лекичко за ръката. — Обясни, че й се дощяло да подиша чист въздух и излязла да се разходи по пътя.
— Нали каза, че говорела с някого? Ами ако похитителите й я бяха отвлекли отново? Тогава какво? — отвърна Дейвид.
Ема долови спазъма, който премина през тялото му, затова го придърпа нежно към себе си и обви ръце около кръста му.
— Именно затова изтичах след нея — каза тя. — Виж, доста мислих по въпроса. Явно някой я е върнал при нас.