— Защото не бях сигурен, че ще го одобриш. Можеше да решиш, че не е редно, и да й кажеш. Не би ме учудило.
Ема просто онемя.
— Недей да мълчиш, Ема. Исках да знам къде е, ако отново изчезне. Няма да я изгубя отново, а и не забравяй, че когато излезе навън, и самата ти си загуби ума от притеснение.
— Така е — призна Ема тихо.
Ако някой й отнемеше Оли, с готовност би му изтръгнала гръкляна с голи ръце, така че разбираше как се чувства Дейвид.
Чу как той пише на клавиатурата.
— Проверих тази сутрин. Досега изобщо не е използвала телефона. Сега би трябвало да излезе нещо. Да видим…
Настъпи пауза.
— Хм. Странно. Ема, сигурна ли си, че си я чула да говори? Да не е било радиото?
— Убедена съм. Защо?
— В момента гледам записите. Не се е обаждала на никого. Не е използвала телефона, откакто й го дадохме.
„Всичко ще отиде по дяволите. Издъних се.“
Наташа се беше втренчила невиждащо през прозореца на стаята си. Отначало изглеждаше толкова лесно. Всичко, наистина всичко беше по-добро от алтернативата. Ако беше отказала, щяха да я хвърлят в Ямата — за колкото време е нужно, за да се подчини на заповедите им — а после щеше да последва съдбата на останалите и да приключи като Изи.
Под клепачите й взе да пари, но тя се овладя. Може и да се заблуждаваше за Изи. Може пък тялото, което бяха открили от полицията, да не е нейното. Обаче беше допуснала грешка, че й каза за задачата си. Беше постъпила опасно и глупаво. Но се нуждаеше от нечие уверение, че постъпва правилно.
От полицията разполагаха със запис от камерата във влака. Каква идиотка! Как можа да му се усмихне така. Ако се разчуе… ако те разберат, ще я убият. Беше изключено да й повярват повече.
Ема също не й вярваше. При завръщането си в къщата онази сутрин се бе ужасила, че тя ще претърси джобовете й. Затова и отказа да съблече полара и изтича тук горе все още с него. После успя да скрие всичко, но се бе разминала на косъм.
Тази вечер трябваше да се промъкне долу, след като заспят, и да изпълни нарежданията. В кухнята и в дневната. Така й наредиха. Процедурата й беше ясна. Вече беше приключила със спалнята на Дейвид и Ема и всичко явно работеше добре.
Би трябвало да изпитва радост — време беше за разплата. Само че от полицията бяха взели да душат наоколо, а я бяха предупредили да не допуска подобно нещо. Сега я чакаше наказание. Не беше ли страдала достатъчно?
„А кой е виновен за това страдание?“, прошепна тънко гласче в ухото й.
Знаеше отговора. Знаеше кого да обвини за всичко.
Беше се размекнала в този свят, където хората се преструваха на мили един с друг. Всъщност никой не беше мил. Знаеше го — беше го наблюдавала цял живот. В един миг благи като агънца, в следващия — готови да се избият помежду си.
Ема се правеше на добра, но Таша знаеше какво си мисли всъщност. Мислеше си, че е съсипала прекрасния й живот. Ема беше заела мястото на майка й в този дом, а сега не искаше да го дели с дъщеря й, колкото и да се преструваше, че е така.
Ако мислиш, че животът ти е съсипан, Ема… все още нищо не си видяла.
Виж, майката й беше истински добра. Таша се държеше здраво за тази мисъл. Не биваше да забравя, че не прави всичко това само заради себе си. Правеше го и заради мъртвата си майка.
Не заслужаваше да умреш, мамо.
21
Том всячески се стараеше да се съсредоточи върху работата си, а и беше наистина важно да го направи. Мислите му обаче непрекъснато бягаха към картата памет и счетоводния документ. Миналата вечер най-сетне бе споделил с Лио за защитения с парола файл; тревогата му беше необяснима, но не му даваше мира като сърбеж, който не може да почеше.
— О, за бога — изсумтя той, вдигна телефона и натисна копчето за линията на Беки.
— Беки… докладвай, моля. В кабинета ми.
Защо си го изкарваше на Беки, беше загадка. Той си пое дълбоко дъх.
Беки надникна през вратата. На обичайно бодрото й лице беше изписана тревога.
— Безопасно ли е да вляза? — попита тя и поруменя, сякаш разкаяна за леко шеговития си тон.
Том й се усмихна криво вместо извинение; тя издърпа един стол и се настани на него.
— Добре, ето докъде стигнахме — поде и надникна в папката, която носеше. — От местната полиция издирили момчето, с което Наташа говори за кратко на гарата, но не открили абсолютно нищо у него. На въпроса защо е взел раницата, която тя оставила на пейката, отвърнал, че искал да попита майка си какво да я прави. На гарата нямало обслужващ персонал, тоест нямало на кого да я даде. После срещнал някакви свои приятели и я захвърлил.