— Май се обърках още на стрелката назад — обади се Лио.
Том се приближи до масата, взе една химикалка и й показа:
— Ето, виж.
S!L<E?S₤H€R€
— Хубавото на метода е, че ти позволява да сложиш различна парола на всяка страница, но няма как да я забравиш — стига да запомниш символите, разбира се.
— И това ли е паролата? — попита Лио.
— Не, за съжаление. Не мога да си спомня с какво заместваше R. Трябва да е някакъв стандартен символ, иначе няма да бъде разпознат.
Том се вторачи в клавиатурата на Лио за миг, като прехвърляше наум всички възможни символи.
После извади картата от джоба на панталона си, пъхна я в компютъра на Лио и натисна с мишката върху документа.
— Мисля, че се сещам какво беше — рече тихо и колебливо. — Мисля, че R беше дясна скоба.
Той въведе паролата, натисна ENTER и изчака.
Не беше правилната — компютърът я отхвърли.
— Проклятие. Сигурен бях, че е скоба — рече Том и забарабани с пръсти по масата.
После отново се вгледа в клавиатурата и обяви:
— Имам идея.
Бързо поправи паролата, натисна ENTER и на екрана се отвори счетоводен документ.
— Бинго. Била е къдрава скоба, не обикновена — промърмори той, а на екрана се зареди първата страница на документа.
Хонегер, Уис и С-ие
A/c no 53696C76657220537068657265
Беше заглавна страница, която не говореше нищо на Том. Под нея обаче имаше друга таблица. Той кликна отгоре. На втората страница имаше три колони — дата, име и число. Над колоната с числата стоеше символът за лири.
Лио се наведе над рамото му.
— Премести малко надолу — каза тя.
Той се досети какво търси. Общата сума.
Числото, изписано в края на колоната под знака за лири, беше малко над четири милиона. Последната дата в списъка беше четири години преди смъртта на Джак.
Лио погледна Том и повдигна рамене с повяхнал интерес.
— Предвид че вече си получил всички пари на Джак, предполагам, че това е просто запис за част от тях. Напразно се надявахме да е нещо интересно — заключи тя и отиде в кухнята, за да донесе бирата му.
Том отвори търсачка в един прозорец и изписа името „Хонегер, Уис и С-ие“. Резултатът не го изненада. Банка в Швейцария. Това обясняваше защо сметката нямаше име, а само номер. Опитът му сочеше, че хората ползват само номер, когато се опитват да скрият нещо. Освен това Лио се заблуждаваше. Том не беше виждал сметката досега. Това не беше включено в състоянието на Джак, така че дори адвокатът му не беше споменал нищо.
Какво си криел, Джак?
Той се загледа в списъка с имената и кожата му изстина.
На първия ред стоеше Бентли. Сумата беше две хиляди и петстотин лири, датата — ноември 1982.
Внезапно той осъзна какво беше скрил брат му; Джак беше погребал тайната си дълбоко.
22
— Ама че егоистична крава съм — промърмори Ема, докато буташе натоварената количка през супермаркета.
Дейвид не бе повярвал на думите й, че е чула Наташа да говори и да плаче предишната вечер, затова тя реши, че има нужда да се измъкне от потискащата атмосфера в къщата за няколко часа. Той прие да си остане вкъщи за деня, а тя му заяви, че му оставя и двете деца и отива на пазар.
Може да беше детинско, но спокойствието напусна дома й. Дори Наташа да си стоеше в стаята, Ема имаше усещането, че просто очакват поредното разкритие или поредния й отказ да съдейства. Над къщата сякаш бе надвиснал черен облак, който чакаше да се спусне и да погълне всички. Дори Оли започна да я гледа с по-сериозно изражение; тази сутрин бе протегнал ръка и я беше погалил по бузата, като каза „Аа“, точно както правеше тя, когато той плачеше.
Въпреки всичко Ема се чувстваше зле, задето беше излязла и бе оставила Дейвид сам. Дали да не му се обади, за да провери какво му се яде за вечеря? Трябваше да положи повече усилия, за да върне нещата в правия път.
Тя избута количката до един тих ъгъл и бръкна в чантата за телефона си. Първо провери дали обхватът е добър, после натисна екрана, за да набере Дейвид. Не последва нищо. Батерията й беше на седемдесет и един процента, обхватът беше отличен. Колкото и да натискаше обаче, не можа да накара телефона да реагира.