После тя внезапно осъзна.
Втурна се към вратата, хвана количката и дръпна гюрука.
Викът изпълни гърдите й, готов да пръсне ребрата и дробовете й.
— Къде е? Наташа! Къде е Оли? — изрече тя на пресекулки с омекнали от страх мускули.
Подпря се с ръце на количката, за да не падне, и се впери в сведената глава на Наташа, на чието лице играеше едва доловима, необяснима полуусмивка. Идеше й да я раздруса, да я шамароса, да направи каквото е нужно, за да я накара да каже какво е сторила с Оли.
Дейвид я изпревари. Той се приближи и стисна дъщеря си за раменете.
— Всичко е наред, Таша. Просто ни кажи и ние ще идем да го вземем. Хайде, скъпа. Кажи ни къде е.
Наташа вдигна глава и закова поглед в Ема. Бледото й лице беше абсолютно безизразно, а очите й напомняха бездънни езера.
— Далеч — отговори тя.
23
— Далеч.
Думата зазвуча в главата на Ема, закънтя, но си остана неразбираема. Какво искаше да каже с това „далеч“? Тя се преви, за да погледне отново в количката, убедена, че се е заблудила. Вдигна очи към Наташа. Момичето не отклони поглед. Дейвид беше застинал отстрани, вторачен в дъщеря си. Никой не помръдваше — бяха като вцепенени, част от някаква зловеща картина.
Гърлен, сърцераздирателен вик разкъса тишината. Ема осъзнаваше, че идва от нея самата, но беше абсолютно безсилна да го възпре. Тя връхлетя върху Наташа, решена да я удуши. Момичето обаче бутна количката настрани и препречи пътя й към прага на вратата, а студените му безизразни очи внезапно пламнаха.
Дейвид стоеше като вкаменен, все още впил празен поглед в дъщеря си. Той нито опита да я защити, нито попречи на Ема да я достигне.
Във внезапен прилив на сили Наташа блъсна количката встрани и замахна с ръка към Ема.
— Сядай — надвика тя крясъците й. — Ако искаш да си видиш бебето, сядай. Веднага!
Ема отказа да се подчини. Тя изблъска Наташа от пътя си, втурна се през задната врата навън и взе да търси трескаво с очи из двора — в случай че Оли е там. Врътна се рязко и се понесе надолу по пътеката, като въртеше глава наляво-надясно с надеждата, че бебето е скрито под някой храст.
— Оли! — изкрещя отчаяно с надеждата да чуе гласчето му отнякъде.
Но не чу нищо.
Тя се спусна през портата и изскочи на пътя. Нямаше никого. Не се виждаха и коли.
„По пътя е — помисли си тя. — Трябва да е някъде по пътя.“
Спусна се покрай фасадата на къщата, крещеше името на сина си, хлипаше между виковете. Пътят покрай двора също беше пуст.
Ема клекна на асфалта и обви тяло с ръце.
— Оли! — извика отново и затаи дъх в очакване на отговор.
Тишина.
Нямаше представа колко време бе прекарала така, клекнала на платното, но накрая усети, че ръцете на Дейвид я прегръщат. Той я вдигна внимателно и я поведе обратно към къщата… към Наташа.
— Какво е сторила, Дейвид? Какво е направила с Оли?
Дейвид не знаеше какво да й отговори.
Повече от всичко друго в живота си Ема искаше да убие детето на своя съпруг. Щом Дейвид я преведе през прага, тя се спусна към Наташа, извила хищно пръсти. Той сграбчи дращещите й ръце и отново я придърпа към себе си, стисна здраво тялото й с ръце. Тя не спираше да хлипа и да се мята.
— Тихо, Ем. Трябва да я изслушаме. Ако го е скрила някъде, трябва да я изслушаме — за да го намерим възможно най-бързо. Моля те, Ем, седни. Да чуем какво ще ни каже. Моля те. Искам да го намерим не по-малко от теб. Хайде, скъпа.
Той я поведе към стола. Тя трепереше, тресеше се от внезапно сковалия я студ. Усети, че и през неговото тяло минават спазми, после се срина в стола с набраздени от сълзите страни. Прехапа силно долната си устна в отчаян опит да се овладее, докато Наташа й каже къде е детенцето й. После щеше да иде и да го вземе. Този кошмар щеше да приключи след няколко минути, нали така? Тя продължаваше да се взира с потрес в Наташа — в това непознато момиче — с надеждата, че си е направила някаква заплетена шега.
Дейвид седна до нея, стисна едната й ръка в своите, а Наташа се премести от другата страна на масата. Очите й се стрелкаха трескаво между Дейвид и Ема, без да се задържат на никого за повече от секунда.
— Какво направи? — попита Дейвид.
Гласът му звучеше спокойно, но Ема долови потреперването, което той старателно се опитваше да прикрие.
— Оли е в безопасност, Дейвид. Безценният ви син е добре. Така ли се държа, когато изгуби мен?
Тя замлъкна за секунда с крива усмивка на уста.
— Не… Така си и мислех.
Ема не успя да потисне стона, който се изплъзна от подутите й устни. Наташа за пръв път говореше толкова много; тънкият й, леко писклив глас с манчестърски акцент звучеше съвсем детски. Думите й обаче принадлежаха на злодей.