— Нали не си му сторила нищо? — зашепна Дейвид умолително. — Той е просто бебе. Скри ли го някъде? Какво искаш да направим? Кажи ми, Таша, моля те. А после ще идем да го вземем.
Наташа се изсмя. Искрен смях, в който обаче нямаше и следа от веселост.
— Не е навън, Дейвид. Казах ти, далеч е. Взеха го.
— Обади се в полицията — обърна се Ема към Дейвид, без да отлепя очи от доведената си дъщеря.
— Наташа, аз съм твоят баща. Не съм просто „Дейвид“. Аз съм баща ти. Какъвто и да е проблемът, сподели го и ще оправим нещата. За момента обаче трябва да намерим Оли, затова ще се обадя в полицията. Ще наредя така нещата, че да не си в опасност. Съгласна ли си, миличка? Знаем, че си минала през доста трудности, но ти обещавам, че ще наредим всичко.
Той взе мобилния си от масата, без да сваля очи от дъщеря си.
Наташа безмълвно го проследи как натисна екрана на телефона, втренчи се в него, после натисна отново. Накрая вдигна очи към дъщеря си. Обърканото му изражение я накара да се усмихне.
— Не работи, Дейвид. Нито пък твоят, Ема. Разбирам от телефони, сещате ли се… От години ги гепя, поправям ги. Тъпото ти приложение беше безнадеждно — аз съм спец.
Ема се вторачи мълчаливо в това чуждо момиче пред себе си. Наташа обаче не беше свършила.
— И в случай че ви хрумне да се промъкнете в спалнята, за да се обадите оттам, домашните телефони не работят, с изключение на този тук. Можете да вдигнете — примерно, ако се обадят ония от полицията — но не можете да набирате. Моята задача е да следя да не звъннете на ченгетата. Ясно ли е?
И последните надежди на Ема се изпариха. И малкото вяра, която й беше останала към това момиче, се пръсна на парчета, които се врязаха във всеки орган в тялото й като остри парчета стъкло. Това не беше необмислена постъпка в пристъп на ревност от страна на новодошлата дъщеря… това беше резултат от прецизен план.
— Вече само аз разполагам с телефон — обяви Наташа.
С тези думи тя вдигна пред себе си мобилен апарат, който Ема не беше виждала дотогава. Това ли криеше в джоба на полареното яке вчера? Наташа обаче продължи да говори:
— Ще ви кажа какво да правите, щом те кажат на мен. После Оли ще се върне у дома, а аз ще се прибера в своя. Ясно ли е, Дейвид?
Дейвид не помръдна. Отпусна ръката с телефона и зяпна дъщеря си с изопната на яркото кухненско осветление физиономия.
Ема затвори очи и си представи лицето на малкото си момченце. Оли. Вътре в себе си крещеше за сина си; звуците и гледките около нея се сляха в едно и се завъртяха неконтролируемо. Тя усети, че полита към съпруга си, сви се на плътно кълбо и ниският й стон на отчаяние огласи кухнята.
Не постигнаха нищо. Двайсет минути викаха, молиха и умоляваха, но Наташа не каза нищо повече от вече известното им, при това отказваше да ги гледа в очите. Стоеше хванала в ръце телефона си, сякаш отговорът се крие в него. Дейвид се опита да й го отнеме, да види списъка с номерата, но тя се изсмя на глупостта му. Той се отказа, облещен стреснато — колко близо бе стигнал до това да нарани едно от децата си, за да спаси другото…
Сега Ема стоеше в дъното на кухнята, в плен на вихрещата се в сърцето и в ума й борба за надмощие между гнева, отчаянието и агонията от загубата. Никога през живота си не бе изпитвала желанието да нарани физически някого. Таша обаче не беше нейно дете и тя не беше сигурна щеше ли да се овладее. Не искаше да я изпуска от поглед, но се държеше възможно най-далеч. Бе я обзело смазващо желание да сграбчи Наташа за косата и да я завлече навън, запищяла от болка, за да потърси Оли… Милото й детенце. Какво ли изпитваше сега? Дали разбираше какво се случва? Щеше да забележи, че майка му я няма. Щеше ли да се уплаши? Преди това кожата му беше толкова гореща, че Ема се бе разтревожила да не би да се разболява. Това щеше ли да ги трогне?
— Оли!
Викът се изтръгна някъде дълбоко от гърдите й, покъртителен крясък от болка, твърде могъщ, за да го сдържи в тялото си. Тя се устреми към Наташа, преви кръст, навря цялото си тяло в нейното и изкрещя:
— Оли те обича, малка кучка такава!
Ненавиждаше тази ругатня, нищо че я изрече. При все това дори подобен цинизъм не можеше да изрази начина, по който се чувстваше. Не можеше да го опише с думи. Тя се приближи още, протегна ръце към Наташа, готова да я стисне в тях.
— Ем, спри се — намеси се Дейвид. — Това няма да помогне. Виж лицето й.
Без съмнение беше прав.