— Е, в известен смисъл новината е добра. Въпреки че навремето сте се познавали, изглежда в момента не сте близки. Ако ме увериш искрено, че наистина е така и че тя ти вярва — това е ключово, може да останеш начело на разследването.
Том се почеса зад ухото и се зачуди как да избегне отговора.
— Ема не се свърза с мен в качеството ми на полицай. Обади ми се, защото предполага, че ще поискат пари. Интересуваше се дали бих платил откупа — бих го направил на драго сърце. Само че откуп не е поискан, а когато й обясних, че като полицай съм длъжен да докладвам за ситуацията, тя направо избухна. Успокоих я, но все още има сериозни задръжки относно намесата на полицията, така че трябва да действаме внимателно. Не е казала на мъжа си, че се е свързала с мен. Поне не още.
Идеалният вариант за Том би бил да отведе цялото семейство на сигурно място — да ги премести от дома им. Независимо какво бяха казали на семейство Джоузеф, преговорите за откуп имаха далеч по-големи шансове за успех под надзора на полицията.
Той обаче беше убеден, че в случая похитителите не търсят просто пари. Около Манчестър живееха хора с далеч по-крупно състояние от това на Дейвид Джоузеф… защо се бяха спрели на него?
— Какво става според теб, Том? Какво ти подсказва прословутият ти нюх?
Филипа се поусмихна при този въпрос. Том осъзнаваше, че тя предпочита уликите пред инстинкта; въпреки това комисар Станли отлично знаеше, че щом се намеси предчувствието на Том, често се стига до някакви странични находки… макар тя никога да не би признала, че са прибягнали до „нюх“.
Той сподели, че се съмнява да става дума за отвличане с цел откуп, а тя кимна в съгласие.
— Може и да се заблуждавам — поде той, — затова не обелих и дума за това пред Ема, но случаят притежава всички характеристики на класическо отвличане с цел изнудване, а нюхът ми подсказва, че предстои да накарат Дейвид Джоузеф да извърши престъпление в интерес на извършителите. Наташа трябва да остане да надзирава, пък и ако се появим, за да я разпитаме, а нея я няма, планът им — какъвто и да е той — ще се разпадне.
Филипа се облегна и скръсти ръце, сякаш всичко изведнъж се бе наредило.
— Това обяснява указанията на Наташа да не се обаждат в полицията. Сигурно доста са се ядосали. Похитителите й обаче явно са я обучили добре. От малкото, което е успяла да ти разкаже госпожа Джоузеф, звучи, сякаш е студена като лед. Как ще останем във връзка с Ема?
Том бе решил да включи Джил Тенънт, специалиста, на когото имаше най-голямо доверие. Никой не би заподозрял и за миг, че той е полицай. Изглеждаше така, сякаш малко по-силен повей на вятъра може да го събори на земята, а и ако се облечеше според собствения си вкус, вероятно щеше да сложи розови маратонки с поларче в същия цвят.
— Джил ще намери начин да сложи още кредит в телефона на Ема чрез телекомуникационната компания в Австралия. Освен това искам да посети дома на Джоузеф, за да провери за подслушвателни устройства. Моля се да няма такива в банята. Явно Ема е гледала доста филми, защото беше отнесла телефона в банята на спалнята, беше пуснала водата да тече и говореше от душкабината, тоест съм относително сигурен, че не са я подслушали.
— Казваш, че съпругът й не знае, че се е свързала с теб?
Том поклати глава и си припомни думите й.
— Вече е преживял ужаса да отвлекат детето му веднъж, така че според мен ще е готов на всичко, което поискат, за да избегне риска нещо да се случи с Оли.
Филипа повдигна вежда.
— Ема Джоузеф ще се справи ли?
— Налага се. Ако иска да върнем сина й, няма голям избор.
25
В периферното зрение на Ема бавно навлизаше сива мъгла, която се сгъстяваше все повече, така че само едно да остане видимо и в пълния блясък на цветовете си: решителното, безизразно лице на доведената й дъщеря.
Наташа седеше на масата срещу Ема, очевидно равнодушна към мъчението, на което ги беше подложила. Дейвид маршируваше от единия край на кухнята до другия, като рошеше с ръка меката си коса.
— Защо го направи? — просъска Ема през стиснати зъби, удържайки плача, заседнал в гърлото й.
Дейвид я измери притеснено с очи.
Успяваше да запази самообладание единствено благодарение на мисълта, че Том Дъглас вече знае какво става. Някой извън тези четири стени — някой друг освен мръсниците, които бяха взели сина й — бе научил за мъката, която изпитваше тя. Том щеше да помогне. Едва бе сдържала вика си, когато й каза, че е длъжен да съобщи за случая, но сега изпитваше облекчение. Усещането, че цялата отговорност да върне сина си пада единствено върху самата нея, бе изчезнало. Разбира се, Дейвид искаше да си го върнат не по-малко от нея, но при него болката имаше други измерения, объркана от зловещата постъпка на дъщеря му.