Ема зърна бегло отражение на собствените си чувства в очите на Наташа и се поколеба — трябваше ли да продължи с натиска, или да й остави време за размисъл? Том обаче я чакаше. Щеше да продължи с Наташа по-късно.
— Излизам — обяви тя и пъхна ръце в ръкавите на палтото.
Два чифта очи се стрелнаха изненадано към нея. Наташа скочи на крака и пъргаво прокара ръце по тялото й.
„Да я вземат мътните, претърсва ме. При това знае как.“
Слава богу, че остави телефона горе. Сърцето й заблъска диво при мисълта до какви беди щеше да доведе това.
— Не излизай — рече Дейвид.
Все още на колене, той имаше окаян вид.
— Имаме нужда от теб, Ем. Трябва да поговорим за това.
— Не, Дейвид. Тя отказва да ни изслуша. В душата й няма чувства. Освен това откъде да знаем, че говори истината? Откъде да знаем, че някой действително е отвлякъл Оли? Откъде да знаем, че не му е сторила нещо, когато го е извела на разходка, и че всичко това не е някаква измислица, за да ни отвлече вниманието? Излизам да го потърся.
Тя впи очи в Наташа.
— Направи ли му нещо, Наташа? Да не си го оставила някъде навън? Направи ли нещо на малкото си братче?
Наташа отклони очи и пророни тихо:
— Не бих го наранила. Не бих наранила Оли. Невредим е. Ще си го получите обратно… просто правете каквото ви кажем. Не е навън. Кълна се.
Гласът й потрепери на последната дума.
„Боже, ще се разплаче.“
Дейвид на мига се завтече към дъщеря си и понечи да я прегърне. И развали магията. Тя го блъсна встрани и лицето й отново се вкамени.
— Трябва да останеш вътре, Ема — нареди тя. — Няма да им хареса, ако излезеш.
— Жалко — отсече Ема.
Дейвид клатеше глава, сякаш я молеше да не излиза.
— Не вярвам, че синът ми е отвлечен. Мисля, че си сама, Таша. Затова отивам да проверя. Ще опитам да намеря детето си. Трябваше да го направя много по-рано.
Нещо прошумоля в храстите; Том се досети, че някой се задава по покритата с шума пътека. Горичката беше малка — всъщност просто групичка от няколко дървета — но все пак осигуряваше някакво прикритие откъм пътя. Беки обаче имаше право. Времето беше ужасно. Той духна в шепи и съжали, че не си е взел ръкавици.
Покри фенерчето почти плътно с пръсти, насочи приглушения му лъч към пътеката и не след дълго тя се появи.
Искаше му се да каже, че почти не се е променила — а и преди седмица първите му думи навярно щяха да бъдат именно тези — но днес не беше така. Лицето й беше съвсем безцветно, с изключение на синкавите петна под очите, а опънатата в опашка коса й придаваше сковано, изсечено изражение, което поглъщаше меките черти от спомените му.
Тя се втурна към него, той я прегърна и я притисна до себе си. Ръцете й се сключиха зад гърба му като стоманени щипци, сякаш ако го стиснеше достатъчно силно, щеше да облекчи болката си. Мъката след загубата на Джак не му беше позволила да осъзнае колко му бе липсвала Ема. Тя му беше помогнала да се сближи с брат си; никога нямаше да може да й се отблагодари напълно за това.
— Искрено съжалявам, Ема. Сигурно преживяваш същински ад, но ще направим всичко по силите си, за да върнем Оли — пророни той до ухото й.
Ема го оттласна леко от себе си и погледна с тревога през рамо към мрака отвъд светлината на фенера.
— Мислиш ли, че може да са ме проследили?
— Не. Огледахме много щателно наоколо. Никой не наблюдава къщата. А и да имаше някого, щяха да следят изходите на тесните пътища, които минават покрай къщата. В момента Беки е при Дейвид и Наташа; ще им съобщи някакви измислени новини около момчето във влака, за да ги задържи в къщата, а ако нещо се обърка, ще се обади. Не се притеснявай.
Ема облещи очи.
— Беки знае? Ами ако имат доносник в полицията?
Том улови полека ръцете й и се взря в тревожните й очи.
— Всичко е наред. Имаме си процедура. Почти всички отвличания започват с предупреждението „Не намесвайте полицията“, но ние знаем как точно да подходим. В момента само четирима души са в течение — аз, моята началничка, Беки и човекът, който дойде да провери за подслушвателни устройства по-рано. Ще съберем екип, но преди да разберем с какво точно си имаме работа, няма да разгласяваме случая и ще информираме само когото трябва.