— По дяволите. Що за наглост! Не очаквах да постъпи така. Двамата изглеждахте много близки.
— Така беше. Имаше проблеми — появяват се при всяка двойка след десетата година. Само че всичко можеше да се разреши с малко компромиси и от двете страни. Изобщо не очаквах подобно нещо.
— Чухте ли се след това?
— О, да.
Ема вдигна глава и зарея поглед отвъд него, сякаш някъде в далечината съзираше нещо, видно само за нея.
— Чухме се още веднъж — в деня преди смъртта му. И сякаш го загубих два пъти.
Този път тя замълча по-дълго и Том някак предусети, че от следващите й думи ще го заболи. Тя завъртя глава, докато погледите им не се срещнаха.
— Том… Причината да не мога да понеса срещата с теб от тогава насам… причината да те избягвам толкова време беше, че нямаше как да се видим, без да ти кажа. Сега обаче мисля, че съм длъжна да го направя. Джак ми писа в деня преди смъртта си, за да се сбогува с мен. Съжалявам, но истината е, че смъртта му не е била инцидент. Била е самоубийство.
27
Пътят сякаш нямаше край, докато Том крачеше бързо, навел глава, обратно към мястото, където бе оставил колата си. На открито се чувстваше уязвим, неспособен да овладее мислите си, а трябваше да осмисли всичко, което бе научил от Ема. Ясно му беше, че е нужно да насочи вниманието си към изчезналото бебе, но сключи споразумение сам със себе си. Няколко минути — само няколко — за да се опита да свикне с новините и да свърже всичко, което някога беше предполагал за смъртта на Джак, с истината.
След като му съобщи покъртителната новина, Ема понечи да си тръгне, но Том я улови за ръка и я задържа на място — може би неуместно предвид всичко, през което преминаваше бедната жена.
— Знам, че в момента изобщо не ти е до това, Ем, но можеш ли да ми кажеш още нещо? Какво ти каза той?
В собствения му глас се прокрадваше отчаяние. Открай време трудно приемаше самоубийствата, с които го сблъскваше работата. Просто не можеше да осмисли степента на безнадеждност, която издаваха. Дори и в най-мрачните моменти от живота си бе успявал да запази надеждата, че на следващия ден нещата ще станат малко по-добри.
Ема протегна ръка и я положи на бузата на Том; той се засрами — караше я да утешава него в момент, когато собственият й живот беше толкова объркан.
— Каза, че е допуснал много грешки в живота си и че най-сетне е дошъл денят за равносметка. Знаел, че решението му ще причини страдание, но самият той не виждал друг начин да прекрати съществуването си, което станало непоносимо. Много съжалявам, Том.
Повече от всичко Том копнееше да остане там с Ема и да продължи да я разпитва, но един поглед към смесицата от тревога за самия него и отчаянието и страха за детето й, изписана на лицето й, бе достатъчен, за да го върне рязко в действителността.
— Благодаря, че ми каза — промълви той, сложи ръка върху нейната и я отмести внимателно. — Новината е доста неочаквана, но ще се върнем на това, след като намерим Оли. Върви, Ем. Връщай се при Дейвид и дръж връзка с нас. Ще намерим Оли и ще го върнем вкъщи. Знам, че не е редно един полицай да дава обещания, но ще обърна земята и небето, за да върна сина ти.
Разделиха се с последна бърза прегръдка. Ема пое към дома си, а Том — в обратната посока, за да излезе от другия край на горичката няколко минути по-късно.
Вече виждаше колата си; бързата му крачка премина в плавен бяг, докато накрая не натисна дистанционния ключ за вратите и се вмъкна на шофьорското място. Чувстваше се така, сякаш е влязъл в убежището си, там, където можеше да сложи мислите си в ред.
Приведе се напред, опря чело в сгънатите си върху волана ръце и пророни:
— Защо, за бога, Джак?
Въпреки своенравното си поведение Джак имаше дяволито чувство за хумор и непрекъснато се „кодошеше с живота“, както се изразяваше самият той. Том знаеше, че въпреки успеха и безспорната си гениалност брат му има и тъмна страна; той никога не бе успял да я разбере, но открай време смяташе, че на Джак му липсваше вяра. Той наричаше Том на шега Етичния — в случаите, когато не използваше „мило братче“ — поради твърдото си убеждение, че Том е от добрите — в пълна противоположност на самия него.
С ясното съзнание, че подбудите на Джак да отнеме собствения си живот няма да му се разкрият за миг, Том се отпусна на седалката, опря тил на облегалката за главата и затвори очи.
Каквито и да са били причините, защо не е дошъл да поговори с мен?
Вече нямаше смисъл да си задава този въпрос. Никога нямаше да разбере отговора.