Той отвори очи, изправи тяло и пъхна ключа за запалване. Време беше да се върне към детето — да насочи вниманието си към живите, а не към мъртвите.
28
— Къде изчезна?
Дейвид я посрещна с тази реплика още при влизането й в кухнята. Стресът бе издълбал на обичайно гладкото му чело дълбоки бръчки; тя осъзна, че отсъствието й не му се е отразило добре.
— Стигнах чак до горичката. Има един дънер — сигурно децата са го извлекли на поляната вместо пейка. Поседях на него.
Дейвид я изгледа ужасено.
— Навън е тъмно. Не те ли беше страх сама в гората?
Ема затвори очи.
— Отвлякоха собствения ми син. Не мога да си представя нещо по-страшно от това. Съмнявам се нещо обичайно да ме уплаши от тук нататък — плъх, ураган или група млади вандали.
Държеше се рязко с него; не беше справедливо.
— Не биваше да излизаш. Ще си върнем Оли единствено ако правим точно каквото кажат. Затова спазвай правилата, Ема. А когато всичко приключи, може да потърсим помощ за Таша. Просто трябва да издържим.
На моменти Дейвид й напомняше щраус — заравяше глава в пясъка и си внушаваше, че всичко ще бъде наред. Това бе една от малкото черти в характера му, които я изнервяха. Не беше точно оптимизъм, а по-скоро неспособност да се изправи пред действителността и склонност да търси лесния изход.
Този път обаче нямаше да се получи. Лесен изход нямаше.
На връщане към къщата след срещата с Том тя реши да приложи на Наташа два тактически хода с цел да я обърка. Знаеше, че Дейвид ще се опита да я придума, и беше относително сигурна, че Наташа ще устои на опитите му. Онова, с което може би нямаше да се справи толкова лесно, беше добротата, усещането, че е добре дошла в дома им. После, в мига, щом отпуснеше гарда си, Ема отново щеше да намеси Оли в картинката.
— Така… — поде тя. — Никой от нас не е хапвал нищичко от сутринта. Каквото и да предстои, безсмислено е да припадаме от глад, така че, щете-нещете, време е да се нахраним.
Тя извади от фризера пастата болонезе отпреди няколко дни и я сложи да се размразява в микровълновата печка. Целеше да накара доведената си дъщеря да усети уюта на живота в тази къща, да се почувства истински у дома си. След това решителността й да разбие всичко на парчета може би щеше да се разклати.
Дейвид безмълвно се зае да реди масата. Ема забеляза, че посяга към виното.
— Извинявай, скъпи, но не мисля, че идеята е добра. Ако се наложи да идеш някъде с колата тази вечер и те спре полиция?
По лицето му пробяга сянка от раздразнение.
— Ще бъде утре — подхвърли Наташа.
Първото парче информация, което бе благоволила да сподели.
— Какво ще бъде утре, Таша? — попита Дейвид с нехаен тон, сякаш водеше непринуден разговор.
Дъщеря му обаче просто цъкна с език и повдигна вежди.
Дейвид и Ема се спогледаха и продължиха с подготовката. Вечеряха в пълна тишина, като и тримата побутваха вяло храната в чиниите си. Тактиката й излезе пълен провал, а при мисълта за храна на нея всъщност взе да й се гади. Все пак реши да опита още нещо.
В края на масата стоеше лаптопът й. Тя го придърпа към себе си, като се постара екранът да бъде видим за всички, после натисна интервала и го пусна. Кликна с мишката една иконка на екрана и внезапно Оли превзе кухнята — смееше се, пълзеше… Ема бе заснела клипа с телефона си. Знаеше какво предстои и преглътна огромната буца, заседнала в гърлото й. Не биваше да се разплаква — щеше да развали момента.
В кадър се появиха първо обувки, после краката на някого, който седеше на кожения диван в дъното на кухнята. Ема беше отдръпнала камерата, за да разкрие, че Оли се е хванал за дънките на Наташа, за да се изправи. „Таса, Таса“, викна той с лъчезарна усмивка, щом лицето му застана почти до нейното. Ема бе успяла да запечата секундата, в която Наташа си позволи да му се усмихне, преди да върне обичайното презрение на лицето си.
Тримата се взираха в екрана като омагьосани, но накрая Наташа се пресегна и хлопна лаптопа.
— Няма да се получи, да знаеш. Не съм глупава. Да не мислиш, че съм някое наивно дете, което слуша, за да не направи беля и да не го накажат?
Тя се изсмя студено.
— На мястото, от което идвам, страховете ни са, че ще ни хвърлят в Ямата и ще ни оставят да гладуваме, докато не приемем да извършим всичко — абсолютно всичко — за парче хляб. Или по-лошото — страхът, че някой от големите, които са наистина гадни копелета, ще се заеме с нас. Знаете ли как ги наричат? Не… ясно ми е, че не знаете. Наричат ги „биячите“. Така че две лъжици кайма и мила семейна картинка няма да свършат особена работа.