После си напомни, че деца, далеч по-малки от Наташа, участват във войните в Близкия изток и са обучавани да убиват; в един документален филм по телевизията бяха съобщили, че в Обединеното кралство в последните дванайсет месеца поне петстотин деца под четиринайсетгодишна възраст са обявени за виновни и са получили присъди за жестоки престъпления. Поведението на Наташа може да изглеждаше изумително, но всъщност не беше чак толкова невероятно.
Тя придърпа одеялото над краката си. Ако трябваше да бъде честна, не знаеше защо изобщо беше опитала да си легне. От появата на Наташа преди няколко дни почти не беше спала, но не можеше да понесе мисълта, че ще затвори очи. Ами ако пропусне нещо важно? Ако доведат Оли и не успеят да влязат? И го оставят навън разплакан, докато тя просто спи? Или пък ако той не се почувства добре и онези изпаднат в паника? Трябваше да остане будна, нащрек, готова на всичко, за да си върне Оли.
Една тънка стена я разделяше от причинителката на цялото това нещастие. Една стена. Наташа без съмнение се беше барикадирала в стаята си, но Ема превърна мислите си в копия и прониза стената с тях, за да ги вклини в главата на момичето.
— Как можа да сториш това на братчето си? — произнесе тя тихо, представи си спящото тяло на Наташа и насочи потока на мислите си към него. — Какво лошо ти е направило това момченце? Какво ти е сторил който и да било от нас?
Толкова се беше съсредоточила, че за малко щеше да пропусне нещо.
Какво беше това?
Шум. Наташа се беше раздвижила. Ема застина и напрегна тяло, за да чуе шумовете от съседната стая. Различи някакво боботене, може би глас; то обаче беше твърде ниско, просто неясен шум.
Да, определено беше глас. Внезапно Ема долови една дума, по-силна от останалите, произнесена с подчертано отчаяние. „Защо?“ Не последва нищо повече. Само шумът на вятъра в листата на джела пред прозореца.
Ема се надигна от стола и се прокрадна към вратата. Въпреки че Оли го нямаше, по навик я беше оставила открехната. Ако я затвореше, сякаш затвърждаваше онова, което знаеше отлично: Оли го нямаше. Решението й обаче се оказа ценно — вероятно щеше да чуе по-добре. Тя седна на пода до отворената врата, придърпа колене към гърдите си и ги обви с ръце.
Шепотът беше секнал. За няколко мига се възцари тишина, след което Ема различи нов звук — Наташа бавно и предпазливо отваряше чекмедже.
Какво ставаше?
Тя по-скоро усещаше, отколкото чуваше раздвижването в съседната стая; звуците бяха толкова неуловими, че ако не беше напрегнала слух до краен предел, нямаше да ги чуе. Следващият звук обаче беше непогрешим. Вратата на стаята на Наташа се отвори.
Ема бързо се измести от прага към полумрака вътре. Наташа излезе на пръсти от своята стая и тихо се плъзна надолу по стълбите.
Ема чакаше зад вратата на стаята на Оли, наострила уши за шумовете в къщата. Беше убедена, че преди да си легнат, Дейвид не беше включил алармената инсталация. Тя го беше помолила да не го прави — в случай че някой опита да влезе, за да върне Оли вкъщи.
Бяха й нужни само две секунди, за да вземе решение. Ако Наташа възнамеряваше да ходи някъде, щеше да я проследи. Възможно беше Том да се е заблудил — някой може и да наблюдаваше къщата, но в момента това не я интересуваше. Трябваше да узнае какво е намислила Наташа.
Къде беше тръгнала, за бога? Ема чу как задната врата се отваря, после се затвори тихо. Моля те, Наташа, не вземай ключа; не заключвай отвън, помоли се тя.
С един поглед към тъмносиньото долнище на пижамата, което носеше, си каза, че ще трябва да се задоволи с него, шмугна се в спалнята, грабна черния пуловер от мястото, на което го беше метнала по-рано, и се спусна по стълбите, без да заглушава стъпките си. Дейвид нямаше да се събуди. Явно се беше научил да спи при всякакви условия — включително и в редките нощи, когато Оли беше неразположен — а Наташа вече беше навън. Ема се надяваше да успее да я настигне.
Тя спря, за да нахлузи чифт мокасини с гумени подметки, които нямаше да се чуват на асфалта, отвори тихо задната врата и се измъкна навън, като затвори след себе си. Студът хапеше жестоко, но тя едва го усети.
Стъпи на тревата покрай чакълестата алея, изтича до портата и се огледа в двете посоки. Луната не грееше особено ярко, но все пак успя да различи движещ се силует вляво. Беше се насочил към същата горичка, в която се срещнаха с Том по-рано. Ако тръгнеше направо след него, щеше да се вижда ясно. Мисълта й запрепуска. От другата страна на пътя имаше стръмна дига с трева и жив плет. Трябваше да иде там — Наташа надали щеше да гледа в плета, ако се обърне да провери дали някой не я следи. Тя изчака няколко секунди, стрелна се трескаво през пътя и нагоре по дигата, след което застина за миг-два.