Наташа забави крачка и погледна през лявото си рамо точно към мястото, на което Ема стоеше допреди няколко секунди. Ема затаи дъх. Момичето се обърна и продължи напред; Ема я следваше, прокрадвайки се покрай живия плет, свела ниско глава. Наташа зави по първата пътечка към гората.
Ема я изчака няколко секунди, за да се отдалечи от пътя. Щом реши, че вече няма опасност, тя претича обратно през тясната ивица черен асфалт към началото на пътеката.
В горичката цареше абсолютна тишина. Нямаше вятър, а градът беше твърде далеч, за да се чува трафик. Ема чу собственото си дишане — учестено, накъсано от страха. Ясното небе се осветяваше единствено от тънкия сърп на луната; листата, нападали по пътеката през есента, бяха сковани от скреж и със сигурност щяха да захрущят под краката й. Липсата на шум, който да скрие движението й в нощта, я принуди да замръзне на място.
Ема допускаше, че Наташа се е насочила към малката полянка, където самата тя се беше видяла с Том, затова рискува и реши да заобиколи горичката, минавайки по полето, където меката трева щеше да заглуши стъпките й, с надеждата да види и да чуе всичко зад прикритието на редките дървета.
Привела тяло, тя излезе на полето, като не се отделяше от края на дърветата. Стъпките на Наташа хрущяха по пътеката. Ема спря — звукът се усили. Момичето вървеше към нея. Внезапно тя се появи пред очите й, на не повече от десет метра; спря на място и се огледа. Ема се приведе още по-ниско и сведе глава, за да скрие бялото си лице от лунната светлина.
Наташа продължи, този път решително и целенасочено, и навлезе доста навътре в горичката. Ема нямаше избор — трябваше да я последва. Долови гласове. Единият със сигурност беше на Наташа. Другият беше мъжки.
Запромъква се по посока на звука, вторачена в земята, за да избегне по-големите купчини замръзнали листа. Гласовете се чуваха все по-ясно.
— Ама че тъпо парче си, Шели — произнесе мъжът с едва сдържан гняв в гласа.
Ема надникна иззад ствола на дървото. Не виждаше друг освен Наташа. Коя беше Шели?
— Ако прецакаме плана, няма да го отнесеш само ти… а и аз… А аз не обичам неприятностите. Чу ли? Искам да ми кажеш, че всичко е под контрол. И ме погледни в очите… имай късмета да се опиташ да ме излъжеш!
Ема се промъкна още малко напред. Вече виждаше и мъжа. Не беше висок, но бе набит, с шкембе, с омачкани дънки и кафяво кожено яке. Тя се взря в лицето му. Макар и оскъдна, луната осветяваше чертите му: мазна, зализана назад коса, лице с някакви странни белези; Ема осъзна, че странните сенки, които луната хвърляше, се дължаха на сипаничавата му кожа, вероятно останала от младежките му години. Смръщеното му изражение издаваше, че Наташа — или „Шели“, както я наричаше той — е загазила.
Наташа го погледна дръзко в очите, но Ема забеляза, че стиска и отпуска юмруци.
— Вчера ти обясних, Рори. Вината, че се намесиха ченгета, не е моя. Предупредих Дейвид, че няма да говоря с тях, честно. Обаче отишли при него в работата му заради онова мъртво момиче. Решили, че съм аз.
— Бас ловя, че вече му се иска наистина да си била ти.
Мъжът се изкикоти гърлено и се изплю на земята.
— Нали не е Изи? Кажи. Не е тя, нали?
В гласа на Наташа се прокрадна следа от безпокойство. „Коя е Изи?“, каза си Ема наум.
— Откъде да знам дали не е шибаната Изи?
— Значи не сте я намерили, така ли?
— Не съм дошъл да си приказваме за тъпата ти дружка, Шели. Тя си плю на късмета, сериозно. За чий дявол й каза, че ще отмъкнеш бебето? Мислех те за по-схватлива.
— Няма да каже на никого. Кълна се.
— О, няма — ако е мъртва — изсмя се той. — Забрави я. Сега да помислим как да се отървеш от ченгетата, ако пак дойдат да душат наоколо; интересува ме и защо се върнаха.
Ема бавно беше наместила тяло така, че да вижда и лицето на Наташа; за миг по него пробяга следа от страх. Тя мигом се постара да го прикрие. Но не успя.
— Боже, ама че тъпо парче си. Да не мислиш, че не знаем, че са идвали пак? Добре поне, че сложи микрофоните, така че можем да ги слушаме какво си говорят. Какво искаха вчера?
Наташа заби очи в земята и подритна няколко листа наоколо.
— Все същото — отговори тя. — Опитаха се да изкопчат къде съм била и как съм се прибрала. Просто продължават да душат.
Беше излъгала. Ема недоумяваше защо, но Наташа бе премълчала за записа от камерата във влака.
Онзи се пресегна и я стисна под раменете. Тя изписка тихо от болка, но се опомни. Той я разтърси грубо и навря лице в нейното.