Наташа пое тихо обратно към къщата, като тътреше крака по пътеката и обмисляше думите на Рори. Вратът и гърлото я боляха, тилът също. Тази болка обаче беше нищо в сравнение с пронизващото кълбо от паника, на което се свиваше стомахът й, щом се сетеше какво беше запазила в тайна от него.
Не беше посмяла да му каже за снимките от влака. Беше постъпила страшно глупаво; погледът, който бе хвърлила на Рик, беше грешка, но той беше красавец, а и винаги й се усмихваше. В нейния свят усмивките бяха безценен дар и тя се стремеше да ги задържи максимално, преди топлината им да изтлее. Ако от полицията заловяха Рик обаче — а те сигурно щяха да го потърсят заради нейната глупост — всичко щеше да свърши.
Ще разберат къде живее, ще разберат и за мен.
Ако го беше предупредила, Рори можеше да премести Рик от преноса на трева и той щеше да бъде в безопасност. Наташа обаче не каза нищо — знаеше колко щеше да се вбеси Рори. И без това й беше ядосан, че е говорила с полицията, както и за всичко, което беше разкрила на Изи; ако научеше за камерата във влака обаче — и още по-лошото, че си бе премълчала за нея — Наташа беше свършена. Щяха да я хвърлят в Ямата.
Ненавиждаше Ямата — след първите няколко пъти изпълняваше безпрекословно всичките им нареждания, само и само да не се озове вътре. Понякога обаче я хвърляха вътре не като наказание за нещо, което беше направила, а заради нещо, което искаха да направи, или пък просто защото Рори беше в кофти настроение. За грешка като тази обаче със сигурност щеше да приключи там. Без храна, с малко вода, без топлина, без светлина… докато не започне да моли за милост.
Провалеше ли се сега, нямаше да има милост. Изи прекара две седмици в Ямата, без да е направила каквото и да било — за да се кротнела, така каза Рори; после замина при момичетата на Джули. Изкара там само седмица, след което изчезна. Кой можеше да я вини? Беше едва на тринайсет, колкото Таша. На Таша й се повръщаше от мазните, тлъсти копелета, които плащаха на Джули за момичета като Изи.
Тя изрита един камък по пътеката. Беше свикнала с кражбите на телефони, с преноса на дрога и с всичко останало. Но не искаше да заминава при Джули.
Да мисли за бягство обаче беше глупост. Бягството от този свят беше недопустимо. Влезеш ли в него, оставаш за цял живот… досущ като затвор; затвор, в който вратите нямат ключалки. Избягаше ли, Рори Слейтър щеше да бъде последната й грижа. Щяха да изпратят Фин Макгинес да я търси.
Това ли се беше случило с Изи?
А колко обикновен изглеждаше този Фин… Едва ли не хубав. Всички обаче знаеха какъв е; никой не смееше да го ядоса. Рори изпитваше искрен ужас от него. Дори Фин обаче отговаряше пред друг шеф — неговото име не се споменаваше никога; Таша не го беше виждала. И предпочиташе това да си остане така.
От устата на Фин и Рори операцията звучеше съвсем лесна: да накара Дейвид да си плати за онова, което беше извършил; да изведе бебето на разходка; нямало да отсъства дълго. Било по-лесно от повечето й задачи. Просто трябвало да се увери, че няма да се обадят в полицията, от там нататък било песен. А когато всичко приключело, щяла да си тръгне и да се прибере вкъщи. Лесна работа.
Само че не стана така. Умееше да заблуждава хората с лекота — беше го правила цял живот, поне живота, за който имаше спомен. Да бърника в телефоните, да слага микрофони, да се държи грубо… фасулска работа. Само че симпатията, която разви към Оли, й дойде неочаквано. Не беше очаквала, че той ще я обикне. Харесваше й, когато викаше името й и я озаряваше с усмивка. А сега всички бяха потресени.
Наташа беше зашеметена от болката, която причини с действията си. Дейвид не спираше да плаче; до този момент беше виждала мъж да плаче само по телевизията. Образът му как плаче шест години по-рано, след загубата на нея самата, изплува в ума й; тя го прогони. Не можеше да си представи Рори да плаче например… или Рик. Те не плачеха. Ако тя или някое от останалите деца се разплачеше за дреболия, Рори неизменно започваше да ги млати. „Ей сега ще ви дам повод да ревете“, повтаряше той.
Скоро научаваха урока си, както го беше научила Наташа.
Тази вечер обаче плака. Плака за живота, който би могла да има — за живота, който бяха откраднали от нея и от майка й. Само че плачът й не беше като този на Ема. Ема звучеше, сякаш някой я разсича на малки парченца с брадва.
И я накара да прозре нещо. Това ли означаваше истински да обичаш някого?
Нямаше представа.