Екипът за наблюдение набеляза редица магазини срещу дома на семейство Слейтър; пред тях по цял ден спираха и потегляха микробуси, така че возилото им изобщо нямаше да се набива на очи; към десет часа сутринта всичко беше подготвено. Просторният, осеян с играчки преден двор на къщата на Рори Слейтър в Кадисхед вече беше пълен с деца.
Том следеше Анди от вътрешността на микробуса. Младият полицай бутна дървената порта, увиснала накриво на пантите си. Две от децата го изгледаха с любопитство, но останалите три не му обърнаха внимание.
— Майка ти вкъщи ли е, малчо? — попита той едно от момчетата.
Чуваше се отлично.
Момчето измуча уклончиво.
— А татко ти?
— Не… Той е при букмейкърите. Ще се прибере чак за вечеря.
Гласът звучеше доста детски. Том видя, че Анди приклекна до нивото на едно от децата и извади снимка от вътрешния си джоб. На нея беше момчето от влака.
— Това някой от братята ви ли е? — попита той със спокоен, приятелски тон.
— Никога не съм го виждал — беше отговорът.
Дори от микробуса Том забеляза, че момчето дори не погледна снимката. Явно обучаваха децата от най-ранна възраст.
Едно момиче на около девет години закрачи към тях и се закова на място с ръце на хълбоците.
— Не знам кой си, ама си обирай крушите.
Анди се обърна невъзмутимо към нея.
— Нали си добро момиче? Иди при мама и й кажи, че искам да говоря с нея, става ли?
— Не. Тя не обича лоши вести. Ти кой си всъщност?
— Инспектор Хюс.
Бяха се уговорили да се представи с по-нисък ранг. Малко вероятно беше да поискат служебната му карта.
— И какво инспектираш, говна?
Момичето се разсмя — явно намираше шегата си за остроумна. Тя се обърна и влезе обратно в къщата, а Анди я последва. Изгубиха го от поглед, но чуваха всяка дума.
— Хубав плакат, деца. „Добре дошла у дома, Шел“.
Дочу се трополене.
— Внимавай, малкият, да не паднеш от стълбата.
Отсреща долетя измучаване и нещо като „майната ти“, макар че Том не беше сигурен.
— Чудесно посрещане сте организирали — каза Анди. — Коя е Шел?
— Сестра ни — гласът явно принадлежеше на малко момиченце.
— Млъквай, глупачке — изръмжа глас на някой по-голям. — А ти… омитай се. Не може да влизаш без съдебна заповед.
Анди се въздържа от отговор, но Том можеше да си представи снизходителното изражение на лицето му. Собственият му опит потвърждаваше, че най-добрият подход, когато някое дете се опита да те подразни, е презрението. Нахаканото отношение на повечето се изпаряваше, сметнеха ли, че човекът отсреща им се надсмива.
— За кого е свещта? — попита Анди.
— Какво сте се разприказвали тука?
Гласът долетя от другаде, съвсем тихо, но се усили с приближаването на собственичката му към Анди. Никой не отговори.
— Госпожо Слейтър? — предположи Анди.
Чу се бебешки плач. Всички в микробуса замръзнаха на място.
— Ех, че сладко момиченце — рече Анди. — На колко е? Осем месеца?
Умно момче, помисли си Том.
— На девет е, не че ти влиза в проклетата работа — пророни жената.
Дрезгавината от прекалено многото цигари се преплиташе с агресивна нотка.
— Ако си дошъл заради децата и училището, омитай се. Правя каквото мога, обаче са дванайсет, а аз нямам кола. Понякога ги водя пеш, обаче краката не ме държат много. Какво да правя според тебе, а?
— Дванайсет деца… Това е доста — подхвърли Анди небрежно. — Всички ли са ваши?
— Какво искаш да кажеш?
— Просто ми хрумна, че може да сте приемно семейство.
— Няколко са на сестрата. Тя не ги обича много, затова дойдоха при мене.
Том си записа да провери сестрата на Дона Слейтър в мига, щом Анди напусне къщата.
— Е, какво искаш? Моят Рори скоро ще се прибере, а хич не ви обича, така че по-добре действай по-живо.
— Интересува ни само едно, госпожо Слейтър — каза Анди. — Познавате ли това момче?
Последва кратко мълчание.
— Погледнете снимката, госпожо Слейтър — подкани я той. — Сериозно — разгледайте я добре.
— Не ми е познат.
Отговорът дойде цели две секунди по-късно, последван от кратък пристъп на кашлица.
От хола в къщата не долиташе и звук. Децата или бяха излезли, или до едно бяха затаили дъх, за да чуят какво ще отговори Дона Слейтър. Внезапно звуците се разнесоха отново, сякаш някой беше натиснал копчето. Том предположи, че жената и децата си бяха дали някакъв знак тихомълком.
— Благодаря ви за отделеното време, госпожо Слейтър. Желая ви весел празник с дъщеря ви, когато се върне.
— Ти откъде знаеш за нея бе? — беше ядосаният отговор.