— Наречете го интуиция, госпожо Слейтър. А може пък огромният плакат на проклетата стена да ме е подсетил.
Няколко минути по-късно Том проследи с очи Анди, който се пребори със счупената порта и се насочи към тях. Докато вървеше, заговори:
— Познават момчето. Няма капка съмнение. Ако сте прави и тази Шели и Наташа са едно и също момиче, със сигурност очакват да се прибере тази вечер или утре. Според мен момчето от влака, от което се интересувате, си беше в стаята. Едно от по-големите хлапета кимна на едно от малките; онова се измъкна и се качи горе — навярно за да го предупреди да се скрие. Не че имах някакво право да вляза да го търся. Но не мисля, че бебето беше при тях. В противен случай появата ми би трябвало да ги смути повече. Децата са мърляви, но не и недохранени. Не са в цветущо здраве — по-скоро сивеят, отколкото да са с розови, пухкави бузки, но не са слаби, а и не видях следи от бой. Но да не забравяме, че всички бяха с пуловери, защото в къщата е страшен студ.
Той подмина микробуса, без да забавя крачка и без дори да го погледне.
— Малките си знаят работата. Нито едно не погледна снимката; вероятно са научени така, защото са твърде малки, за да прикрият изражението си. Останах с впечатлението, че се подкрепят помежду си, но когато чуха задаващата се Дона, всеки си намери някаква работа. Едно-две се скриха. От Рори няма и следа. Ще се отбия при букмейкърите, за да проверя дали не е там. Ще ви известя, ако го намеря. И още нещо. Вътре имаше запалена свещ, зад която беше изправена снимка на някакво момиче. Русокоса, на около дванайсет. Ще се видим по-късно.
Том изчака пет минути и излезе от микробуса, като остави наблюдателите да си вършат работата. Трябваше да провери колко деца би трябвало да живеят в къщата, имаше ли сестра Дона Слейтър и ако случаят беше такъв — дали някое от децата й не беше при нея.
В мърлявия апартамент над неугледния фризьорски салон от другата страна на улицата срещу къщата на семейство Слейтър седяха двама мъже. Натрапчивият фон от пронизителни крясъци, с които жените се опитваха да надвикат сешоарите в салона долу, се заглушаваше единствено от музиката, трещяща по колоните непосредствено под дъсчения под на стаята на първия етаж.
— Боже, тази музика ще ме побърка — заяви единият от мъжете. — Ако чуя още едно парче на проклетата Адел, ще сляза долу, лично ще изтръгна шибаната уредба и ще я натроша на парчета.
Другият се засмя.
— Е, показателно е, че разпознаваш музиката й, Джим. На твое място бих се замислил дали да си го призная.
— Любимка е на жената… У нас нямам думата, но не очаквах, че ще ми се наложи да търпя тази врява и тук по цял ден. Макар че вероятно е за предпочитане пред брътвежите на жените долу. Дъра-дъра-дъра… просто нямат спиране. За какво толкова дрънкат, мама му стара?
Въпросът увисна без отговор в застоялия въздух на мрачната стая. Мърлявият, пожълтял релефен тапет се бе отлепил от мазилката; цветът му се подсилваше от количеството цигари, които двамата бяха изпушили за близо седмица престой тук. До едната стена имаше старо кафяво канапе с прокъсана на подлакътниците тапицерия. Имаше и сгъваема масичка за карти и два стола от варено дърво, чийто вид загатваше, че навярно бяха изработени около годината на построяване на сградата. И за двамата тази стая беше едно от най-потискащите места, на което бяха попадали от доста време.
Липсата на домашен уют обаче не ги смущаваше. Бяха си донесли свои собствени столове. В момента и двамата бяха изключително напрегнати, състояние, което Джим отдаваше на киселите изпарения от евтин лак за коса, които сякаш се просмукваха през пода. Беше убеден, че направо може да се надрусат с тях, но в момента трябваше да мисли за друго.
— Кой е тоя, мамицата му? — възкликна той, вперил очи през поставения на статив бинокъл.
С едната ръка натисна спусъка на фотоапарата на съседния статив. Нямаше нужда да поглежда през визьора — телеобективът беше закован на къщата отсреща.
— Не знам, но в момента ми е по-интересен микробусът, паркиран пред арабската месарница. Там е от четиресет и пет минути, никой нито слиза, нито се качва, не са разтоварвали нищо. Според мен е за наблюдение. И е тук заради Слейтър, пак според мен.
— Просто чудно. Ако е така, оня идиот защо се навря право в къщата? Тъпо копеле… ще прецака всичко, ако не внимава.
Джим се оттласна от прозореца и столът на колелца се изтъркаля до масата отзад. Той взе един пакет цигари и се дотътри обратно до прозореца.
Продължиха да наблюдават още няколко минути, докато мъжът не излезе от къщата и не пое по улицата.