Той се усмихна на Наташа, за да покаже, че не я обвинява с думите си.
— Добре ли си спомняш майка си? — попита Ема, сякаш бяха най-обикновено семейство, излязло на разходка. — Онзи ден ти казах, че се познавахме. Личеше, че баща ти я обожава.
Ема нямаше понятие от детска психология, но имаше чувството, че ако задълбае в темата за мама и татко, има по-сериозни шансове да породи у Наташа усещане за принадлежност и грижа за Оли.
— Загубих връзка с тях, когато заминах за Австралия — продължи тя. — А после бившият ми годеник почина… май не съм ти го казвала? Бях съсипана. Ужасно е, когато някой, когото обичаш, умре, нали? Трябва да си се почувствала ужасно при смъртта на майка си. Спомняш ли си катастрофата?
Наташа беше изопнала лице. Все пак беше просто дете. Дете, загубило майка си в ужасна катастрофа, а след това отгледано от онзи отвратителен тип, Рори. Въпреки всичко случило се на Ема й се прииска да я прегърне. И го направи.
Прегръдката трая само секунда, но тя усети, че Таша се отпусна в ръцете й, после я отблъсна и се изстреля напред. Ема я остави сама за минута, после също ускори крачка, за да се изравнят. Дейвид беше поизостанал по стесняващата се пътека.
— Баща ти беше същинска развалина, когато се срещнахме година след изчезването ти. Майка ти му липсваше страшно много, но страдаше най-вече за теб. В продължение на две години говореше единствено за теб. Не знаеше какво се е случило с момиченцето му и се самообвиняваше, че не е тръгнал с вас онази вечер. Колата на майка ти поднесла и тя загинала, а от теб нямало и следа. Според баща ти тя не била особено добър шофьор. Може би е загубила контрол… да не би да си й говорела? Или се е обърнала да те погледне и е излязла от пътя? Така ли стана, Таша? Обичала те е толкова много… сигурна съм, че ако си имала нужда от нещо, е щяла да се обърне. Затова ли се държиш така? Мислиш, че ти си причинила катастрофата?
Наташа измърмори нещо.
— Какво каза? — попита Ема.
Момичето вдигна измъченото си лице и изкрещя:
— Не бях аз! Вината не беше моя.
Тя се обърна и впери очи в Дейвид:
— Кажи й, че не съм виновна аз.
За секунда и тримата застинаха неподвижно: Наташа и Дейвид — приковали очи един в друг, а Ема — загледана в изпитото лице на Дейвид и нервното потръпване над лявата му вежда. Трябваше да разсее напрежението.
— Никой не носи вина, Таша. Просто се опитвах да разбера какво се е случило… защо майка ти е загубила контрол над колата.
Тя посегна към Наташа, но момичето се отдръпна. После обърна гръб на баща си, отдалечи се от тях колкото можа и продължи напред, забило поглед в земята.
Ема усещаше, че изобщо не напредва. Трябваше да има нещо, което да каже или направи, за да я докосне… толкова се бе замислила над точните думи, че насмалко да пропусне репликата на момичето.
— Виновен беше мъжът. Мъжът по телефона.
Ема продължи да крачи от страх да не попречи с нещо на Наташа да продължи. След секунда-две момичето заговори отново:
— Имаше кола на пътя. Мама намали, за да спре. После телефонът звънна. Не мислех, че ще вдигне, но го направи. И внезапно даде газ. Взе да вика в телефона: „Защо да не спирам? Какво става?“. После колата се замята бясно по пътя. Мама извика за помощ… викаше на мъжа по телефона, но беше твърде късно.
— Какво викаше, Таша? Спомняш ли си?
— Разбира се, че си спомням. Помня всичко. Не бях бебе, а човек не може ей така да забрави подобна нощ.
— Какво викаше?
— Само едно име. Не знам какво й каза мъжът, но тя викаше името му.
Ема изчака.
— Щеше да спре. Ако беше спряла, нямаше да умре, нали? Само че мъжът, който се обади, я уплаши. Тя пусна телефона и тръгна прекалено бързо, за да заобиколи колата на пътя. След това му извика… но вече беше късно. Така че виновникът е той.
— Помниш ли какво викаше?
Дейвид беше пребледнял като платно.
— Разбира се, че помня. Име… Не познавам този човек, но го мразя. Джак. Това викаше. Джак.
36
Малкият екип се беше събрал в задушния кабинет на Том, пропит от застоялия мирис на прекалено многото човешки тела заедно и прекалено многото недопити чаши кафе, покрили всяка свободна повърхност наоколо. Не бяха открили Рори Слейтър при букмейкърите, но все пак го бяха намерили и бяха прикрепили човек да го следи — с надеждата, че ще се свърже с шефовете си. Подслушваха и домашния му телефон, но понастоящем от къщата не идваха никакви сигнали. В момента можеха единствено да наблюдават и да чакат.
Прегледът на всички известни съратници на Слейтър не бе разкрил почти нищо. Хората, които бяха проверили, бяха „посредствени отрепки“, както се изрази Беки, които обаче не бяха в състояние да сътворят такъв план… какъвто и да беше той.