Беки не отлепяше нос от екрана на компютъра си. Том забеляза, че няколко пъти потърка уморените си очи. От собствен опит знаеше, че няма нищо по-противно от това да се взираш в монитора, когато почти не си спал.
— Пипнах те — прошепна Беки по-скоро на себе си, отколкото на друг.
Каза го тихо, но всички в стаята се обърнаха.
— Дона Слейтър има сестра: Силвия Бригс. С две дъщери и един син. Една от дъщерите е на тринайсет и се казва Изабела. Май е време да посетя госпожа Бригс.
— Браво, Беки. — Том огледа останалите в кабинета. — На всички ни е ясно какъв е залогът в случая, така че да се залавяме за работа. И не забравяйте — колкото и да ми се иска да вярвам, че е изключено някой от отдела ни да взема подкупи от организирана престъпна банда, когато е заложен животът на бебе, не бива да се доверяваме на никого.
Кабинетът на Том се изпразни. Той облегна лакти на бюрото и подпря брадичка в шепите си. Изгаряше от желание да замъкне Слейтър в някоя стая за разпити и да го върти на шиш, докато не признае къде е Оли. Само че имаше съмнения дали Рори знае. Бебето вероятно беше поверено на посредник. Рори беше част от една малка клетка в рамките на по-голяма организация.
Том се обърна към компютъра, за да провери мейла си. В него нямаше да открие нищо за Оли Джоузеф, но трябваше да обърне внимание и на останалите си случаи. Освен това още не се беше обадил на банката в Швейцария. В момента нямаше с какво да помогне на Оли, а Беки се справяше отлично с тъжния случай с мъртвото момиче.
Поколеба се. Беше събота. После обаче си спомни съобщението: „Търсете ме по всяко време“; каза си още, че банката вероятно предлага обслужване седем дни в седмицата за частни клиенти със солидни авоари.
Той потърси в мобилния си номера, на който бе позвънил последния път, и натисна бутона за избиране.
— Добро утро. Името ми е Том Дъглас. Бихте ли ме свързали с господин Шартри, моля?
Изчака няколко секунди, докато прехвърлят обаждането му.
— Господин Дъглас, добър ден. Може ли да направим няколко проверки за сигурност, моля?
Том се надяваше, че си спомня правилно „тайната дума“ и че няма да сгреши третата и осмата буква.
— Добре, господин Дъглас. Благодаря ви за обаждането. Както споменах в съобщението си, при отварянето на сметката са били осигурени данни за наследник, в случай че брат ви почине; по документи името действително е вашето. Разбира се, тъй като никой не е знаел за съществуването на тази сметка при нас, е разбираемо, че не бяхме уведомени, че собственикът й е починал. Съжалявам за загубата ви.
— Благодаря. Казахте, че имало някакви нередности, които искате да обсъдим? — Да. Според вас възможно ли е брат ви да е предоставил подробности за тази сметка на друг освен вас?
Том се замисли за момент. Ема би била най-вероятният кандидат, но щеше да му каже, когато се опита да й даде пари преди толкова години. Другият вариант беше Мелиса. Тя заживя с Джак около шест месеца преди смъртта му и бе обърнала света, за да се сдобие с право на собственост върху част от капитала му с думите, че „й го дължат“. Том обаче се съмняваше, че Мелиса би опитала да докопа и останалите пари на Джак, ако беше получила достъп до четирите милиона. Нямаше представа къде е тя в момента. Така и не успя да се свърже с нея и не я беше виждал лично от смъртта на Джак насам. Всички процедури преминаваха през нейния адвокат — мъж, чийто костюм беше твърде елегантен за професията му; Том не би му се доверил и за секунда.
— Не се сещам за никого. Защо питате?
— Съжалявам, но се налага да ви уведомя, че сметката е закрита. Парите са изтеглени преди няколко месеца — през септември, ако трябва да бъдем точни, и са прехвърлени в сметка на Каймановите острови. Разбира се, предвид обстоятелствата мога да споделя подробности около трансфера, но се съмнявам, че ще ви бъде от полза.
По дяволите. Поредната банкова система с правила за поверителност.
Изглежда Том беше излязъл прав. Хората, разбили къщата му през лятото, явно бяха откраднали паролите за сметката в Швейцария и я бяха опразнили.
Канеше се да разпита господин Шартри за подробности, но вътрешната му линия звънна. Том се извини, поиска разрешение да се обади пак по-късно, затвори и вдигна другия телефон.
— Том Дъглас — обяви отнесено, докато прехвърляше наум възможностите как да открие кой е задигнал парите на Джак.
— Том, трябва да поговорим. В моя кабинет след час.
— Филипа, в момента съм доста зает. Може ли да го отложим, моля? — попита той.