— Не знам за какво говорите с Ема, но знам едно. Винаги си била много обичана и много желана, Таша. И все още е така.
Наташа отдръпна ръце от очите си и за миг изражението й охладня.
— Само дето лъжеш, нали? Била съм пешка в играта. Така казва Рори. Цял живот съм била само това — пешка.
При всяка следваща дума главата на Ема се завърташе още повече, но за момента единственото, за което трябваше да мисли, беше Оли. Пред нея Дейвид притегли дъщеря си към себе си. За миг Наташа се отпусна в прегръдките му… но внезапно се стегна и го блъсна.
— Недей!
Дейвид изглеждаше така, сякаш го бяха простреляли — чертите му се изкривиха от чувства, които Ема не можеше да разчете.
— Поне едно направих както трябва — пророни Таша. — Поне от полицията не знаят за Оли. В противен случай наистина щяха да ме усмъртят.
— Мисля, че малко преиграваш, миличка — обади се Дейвид. — Никой няма да те нарани, докато си с нас.
Наташа впи очи в него.
— Би трябвало поне ти да не твърдиш подобно нещо.
Ема се отдалечи и от двамата. Каквото и да ставаше между Наташа и баща й, то нямаше да помогне на Оли, а и не й бяха останали сили за подобен спор в момента.
Тя пъхна ръка в джоба си и усети солидната тежест на мобилния телефон — апарата, който беше приела за спасителен пояс. Сега хладната му повърхност изгаряше пръстите й и тя неизбежно се запита дали всъщност няма да ги отведе до смъртна присъда — за Наташа, а може би дори за Оли.
38
Що за излишна загуба на време… Каквото и да искаха от „Титан“, Том беше убеден, че намирането на малкия Оли Джоузеф е по-важно. Филипа би трябвало да го знае. Макар и ядосан обаче, той нямаше избор — трябваше да се подчини на заповедта й. Въпреки че никога не бе мечтал да се издигне над ранга главен инспектор — и без това вече му се налагаше да прекарва затворен в кабинета повече време, отколкото му се нравеше — понякога мечтаеше да има властта да каже „не“, когато му наредят да направи нещо.
Той почука отсечено на вратата на Филипа и отвори, преди да чуе обичайното „Моля“ — също повод за раздразнение. Началничката му понякога звучеше като кралицата. Вярно, работоспособна беше, но Том бе убеден, че когато получи следващото неизбежно повишение, толкова ще се възгордее, че истинската Филипа ще стане неоткриваема.
Кабинетът беше отражение на характера й — или поне на онази част от него, която тя искаше да изложи на показ. Помещението беше безлично, с произволно подбрани снимки по стената, които не издаваха нищо за човека, който ги беше избирал. Всъщност най-вероятно ги бяха избрали декораторите. На бюрото цареше съвършен порядък, а трите телени поставки за документи не преливаха по цялото бюро, за разлика от тези на Том. С други думи, безлично, но целесъобразно.
Филипа беше в обичайния си тъмен костюм и ослепително бяла блуза; всеки кичур от правата й кестенява коса беше на мястото си в прическата — точно под ушите — която сякаш никога не израстваше повече или не беше подстригвана по-късо. С лице към Филипа и с гръб към вратата седеше мъж в сако на тънки райета. При влизането на Том той се обърна и се изправи.
Том изпревари Филипа с представянето и протегна ръка.
— Том Дъглас — каза и отбеляза наум топлата, суха ръка на финия мъж пред себе си.
— Пол Грийн — отвърна онзи, посочи стола до себе си и седна.
Том последва примера му и се обърна към Филипа.
— С какво мога да ви бъда полезен?
— Том, господин Грийн би искал да обсъдите дали случайно не наблюдавате една от целите на „Титан“, мъж на име… — Филипа провери в тефтерчето си — Рори Слейтър.
Преди той да отговори, Грийн се обърна към него.
— Нека обясня, Том… нали няма проблем да те наричам „Том“? — Той продължи, без да чака потвърждение: — Държим Слейтър под око от доста време. Знам, че се интересувате от него като човека, който вероятно е гледал Наташа Джоузеф, но той е част от нещо далеч по-голямо. Вече няколко години ръководим операция по залавянето на тартора на тази организирана престъпна група. Със сигурност знаем кой е главният човек, но се оказа трудно да го заловим — пази ръцете си чисти и оставя всичко на подчинените си. Слейтър е на дъното на групата, но ни помага да напреднем.
Грийн извади някакви снимки от куфарчето си и ги нареди на бюрото.
— Направени са тази сутрин. Изпратили сте човек в къщата на Слейтър, а на улицата е паркиран микробус за наблюдение. Трябва да се изтеглите, Том. Тази операция е твърде мащабна, за да бъде провалена от разследването около момиче, което вече се е върнало вкъщи.