Той лично беше твърдо убеден, че смъртта на Джак е инцидент, но предвид всичко, което бе научил и предполагаше за брат си, му се налагаше да приеме вероятността Джак да беше станал жертва на убийство.
46
Беки претича през антрето, като ругаеше полугласно. Тъкмо влезе в кухнята, за да си налее чаша вода, и получи съобщение в слушалката. За да отговори, трябваше да излезе от кухнята — помещението се подслушваше.
— Инспектор Робинсън — рече тя едва чуто, щом затвори вратата на дневната.
— Госпожо, засякохме нещо с един от микрофоните в дома на Слейтър. Потърсиха Дона Слейтър преди няколко минути. Позвъниха на мобилния, така че отначало чувахме само нейните реплики, но жената от другия край на линията крещеше. След като поизчистихме звука, успяхме да възстановим и част от нейните думи.
Беки почувства нов прилив на енергия. Нямаше да я безпокоят, ако не беше нещо важно.
— Дона нарече жената отсреща „Джули“. Ще сглобим записа, доколкото можем, и ще ви го изпратим, но решихме да ви уведомим за най-важното веднага.
Беки тропна с крак нетърпеливо.
— Тази Джули говори за някакво бебе, споменава, че не спяло. Казва — или по-скоро крещи — че изобщо не била подозирала, че бебе се гледа толкова трудно. Дона отговаря: „Е, с първото винаги е трудно да разбереш какво да правиш, когато се разреве“; предположихме, че въпросната Джули е родила скоро и се обажда за съвет на жената, очевидно родила десетина деца.
— И?
— И после Дона каза: „Дай му бисквита“. И без да имам деца, дори аз знам, че на новородените не се дават бисквити.
Кръвта бясно заблъска във вените на Беки. Жена, която говори за „първо“ бебе, което обаче не е новородено… при това момче. Общото беше твърде много, за да е съвпадение. Нямаше съмнение… ставаше дума за Оли.
Том беше постъпил много галантно, като остави Ема на спокойствие, но колкото и да си бе мечтала за малко усамотение в последните двайсет и четири часа, тя не можеше да сравни стола в стаята на Оли, където усещаше сина си навсякъде около себе си, със стаята, в която попадаше за пръв път, в обкръжението на чужди вещи. Чувстваше се загубена, сама, нищо че от Том я делеше само една врата.
Тя ядосано избърса новите сълзи. Не беше време да размишлява за собствената си болка. Трябваше да насочи всичките си мисли към Оли — да му покаже колко й липсва и колко го обича.
А сега тази история за Джак и взаимоотношенията му с Каролайн я объркваше. Откъде би могъл да знае, че предстои да се случи нещо? Защо я бе обзело чувството, че миналото и настоящето някак се събират в едно?
Бе й отнело много време да си признае, че няма да обикне никого в живота си по начина, по който бе обичала Джак. Вълнението й, когато той се прибираше след ден-два отсъствие; страстната му любов към нея; радостните мигове, в които спонтанно я вдигаше на крака и подхващаше танц — притискаше я плътно към себе си или я въртеше диво из стаята, докато и двамата се строполят през смях на кълбо на най-близкия стол… нямаше да преживее подобни моменти никога вече.
Той обаче й бе причинил неимоверно страдание и повече от всичко на света Ема мечтаеше за по-спокойна любов с Дейвид. И до тази седмица беше уверена, че я има. Сега обаче и двамата бяха показали своя страна, за чието съществуване другият не подозираше. Дейвид никога не би допуснал, че тя е способна да се измъкне през нощта, за да проследи Наташа; тя пък очакваше той да прояви повече инициативност, повече сила. Дейвид явно беше готов просто да чака — да остави нещата да се развиват, без да се намесва, преструвайки се, че ще се наредят както трябва.
Дали животът им някога щеше да потече, както преди?
За момента обаче се наложи тези мисли да почакат, тъй като Том нахлу в стаята с грейнало от вълнение уморено лице.
— Току-що говорих с Беки — обяви той.
Тя стана на крака, уверена, че новините ще бъдат добри.
— Спомняш ли си, че Наташа спомена жена на име Джули? Е, смятаме, че Оли най-вероятно е при тази Джули.
Ема затвори очи и преглътна.
— Само че не знаем коя е тя. Как ще я намерим, по дяволите? — възкликна тя.
Имаше само един отговор.
— Ще попитаме Наташа.
Наташа лежеше на леглото, забила очи в тавана, потънал в плътна сянка с изключение на големия кръг светлина, който хвърляше лампата на нощната й масичка. Не обичаше тъмнината — бе я намразила в нощта, когато за миг всичко потъна в мрак, щом колата на майка й се затъркаля, а тя заблъска глава в тавана, мятайки крака назад-напред. Следващото, което помнеше, беше как я извличат от колата, а тя пищи. Един от мъжете я разтърси, за да спре. Всички говореха шепнешком, трескаво, с ниски гласове. Най-плътен беше гласът на мъжа, който я беше разтърсил — звучеше, сякаш го боли гърлото или го мъчи кашлица: думите излизаха грапави по краищата. Наташа не си спомняше какво каза. Помнеше само едно — фразата, която не излизаше от ума й от тогава насам.