— Не, но ще ви съдействам по принуда и против волята си.
— Добре.
Огледах отново канцеларията. Върху горната полица на отворения шкаф имаше комплект тоалетни принадлежности, от който, предполагам, беше взета четката за коса и аз се зачудих дали Мур беше забелязал липсата й.
Погледнах в контейнера на машината му за унищожаване на документи, но той беше празен, което беше добре. Мур не беше нито глупав, нито типичният благодушен разсеян професор, в действителност, както вече казах, той имаше някак си зловещ и коварен вид. Но същевременно в него имаше някаква арогантна небрежност, така че ако бях видял чук и колчета от палатка на бюрото му, нямаше да се изненадам кой знае колко много.
— Господин Бренер? Много съм зает тази сутрин.
— Добре. Вие казахте, че ще ни съдействате да проникнем в психиката на Ан Камбъл.
— Какво бихте желали да знаете?
— Ами, първо защо е мразила баща си?
Той ме изгледа продължително и отбеляза:
— Виждам, че сте научили някои неща от последния ни разговор насам.
— Да, сър. Госпожа Сънхил и аз обикаляме наоколо и говорим с хората и всеки човек ни казва по нещо малко, после ние се връщаме и пак разговаряме с тях, и след няколко дена вече знаем кого и за какво да питаме, и малко по малко започваме да различаваме добрите от лошите и арестуваме лошите. Доста е просто в сравнение с воденето на психологическа война.
— Прекалено сте скромен.
— Защо е мразила баща си?
Той си пое дълбоко дъх, облегна се на стола си и каза:
— Нека да започна с това, че според мен генерал Камбъл има това, което се нарича маниакално-натрапчиво смущение на личността. Това означава, че той е изцяло погълнат от себе си, властен, не може да търпи критика, максималист, трудно показва обичта си, но е много компетентен и работоспособен.
— Вие описахте деветдесет процента от генералите в армията. И какво от това?
— Това, че Ан Камбъл не се различаваше много от него, което не е необичайно като се има предвид роднинската им връзка. И така, два подобни характера растат в една и съща къща, единият — възрастен мъж, другият — млада жена, дъщерята. Съществува възможност за възникване на проблем.
— Значи този проблем се корени в нещастното й детство.
— Всъщност не. Всичко е започнало добре. Ан е виждала себе си в баща си и е харесвала това, което е виждала, баща й също е виждал себе си в дъщеря си и е бил също така доволен. В действителност Ан ми описа щастливо детство и добри отношения с баща си.
— И после всичко се разваля?
— Да. Това непременно става. Когато детето е малко, то иска да спечели одобрението на бащата. Бащата не вижда никаква заплаха за своето надмощие и мисли за сина или дъщерята като за треска от старото дърво, така да се каже. Но при пубертета те и двамата започват да виждат в другия черти, които не им харесват. Иронията е в това, че това всъщност са собствените им най-лоши черти, но хората не могат да бъдат обективни към себе си. Освен това те започват да се борят за надмощие и да изказват критика към другия. Тъй като никой от тях не може да понася критика, и тъй като и двамата са способни и постигат успехи, между тях започват да прехвръкват искри.
— Изобщо ли говорите — попитах аз, — или конкретно за генерал и капитан Камбъл, баща и дъщеря?
Той се поколеба, може би поради дълбоко вкоренен навик да не разкрива поверителна информация.
— Може да говоря изобщо, но вие би трябвало да си направите съответните заключения.
— Добре — отвърнах аз, — но ако госпожа Сънхил и аз ви задаваме конкретни въпроси, а вие ни давате общи отговори, ние може би ще се объркаме. Малко сме тъпи.
— Не мисля така, а и вие не бихте могли да ме заблудите.
— Добре, да се върнем на случая. Казаха ни, че Ан е имала чувството, че си съперничи с баща си, разбрала е, че не може да се съревновава с него в този свят и вместо да се откаже, е започнала кампания от саботажи срещу него.
— Кой ви каза това?
— Научих го от някого, който го е научил от психолог.
— Е, психологът е сгрешил. Хората с маниакално-натрапчиво смущение на личността винаги вярват, че могат да се съревновават и че ще излязат наравно с първите.
— Значи това не е била истинската причина за омразата на Ан Камбъл към баща й? Те не са имали нищо против прекия сблъсък.
— Точно така. Истинската причина за нейната дълбока омраза към баща й е било предателството.
— Предателство?
— Да. Ан Камбъл не би развила ирационална омраза към баща си поради съперничество, ревност, или чувство за непълноценност. Въпреки нарастващото съревнование между тях, което не е непременно нещо лошо, тя в действителност е обичала баща си много силно до момента, в който той я е предал. И това предателство е било толкова голямо, толкова пълно и толкова травмиращо, че то едва не я е унищожило. Мъжът, когото тя е обичала, от когото се е възхищавала и на когото е вярвала повече от всички други, я предал и разбил сърцето й. — Той добави: — Това достатъчно конкретно ли е за вас?