— Това е разбираемо — съгласи се Синтия. — И така, вие отидохте на полигона.
— Да, съпругът ми реши да ме последва до средата на пътя. Струва ми се, че беше загрижен за това как ще реагира Ан. Мислеше, че може да стане агресивна.
— И вие се приближихте до Ан Камбъл. Казахте ли нещо?
— Да, извиках я по име, но тя не… не отговори. Стигнах до нея и… коленичих, очите й бяха отворени, но… аз изпищях… и съпругът ми изтича при мен…
Госпожа Фаулър покри лицето си с ръце и започна да плаче. Синтия явно беше подготвена за това, защото скочи от мястото си и седна до госпожа Фаулър на дивана, като я прегърна и й подаде кърпичката си.
След около минута Синтия каза:
— Благодаря ви. Не е нужно да казвате нищо повече. Ние сами ще излезем.
И ние излязохме. Качихме се на моя Шевролет и потеглихме.
— Понякога един изстрел наслуки попада в целта — обадих се аз.
Синтия отвърна:
— Но това не беше изстрел наслуки. Искам да кажа вече всичко има смисъл, всичко е логично, основава се на фактите, такива каквито ги знаем, и на хората, такива каквито ги знаем.
— Правилно. Ти се справи много добре.
— Благодаря. Но идеята беше твоя.
Това беше вярно, така че казах:
— Да, моя беше.
— Мисля, че не харесвам фалшивата скромност в мъжете.
— Добре, значи си в тая кола, в която трябва. — Попитах я: — Как мислиш, дали полковникът й е казал да каже истината, или тя сама реши?
Синтия помисли малко и после отвърна:
— Мисля, че полковник Фаулър знае, че ние знаем а, б и в. Той е казал на жена си ако я попитаме за ъ, тя да отговори за ъ и да продължи за ю и я, за да й олекне и да се свърши с това.
— Правилно. А госпожа Фаулър е свидетел на съпруга си за това, че Ан Камбъл е била мъртва, когато са стигнали там и че полковник Фаулър не я е убил.
— Правилно. И аз й вярвам, и не вярвам, че той е убил Ан Камбъл.
Продължихме в мълчание обратно към главния гарнизон и двамата потънали в мислите си.
Пристигнахме в Баумънт Хауз малко рано, но решихме, че за разнообразие протоколът може да мине на второ място след действителността и отидохме към предната врата, където един военен полицай ни провери документите, а после натисна звънеца.
За наш късмет вратата отвори младия и хубав лейтенант Елби. Той каза:
— Дошли сте с десет минути по-рано.
Младият Елби беше с отличителните знаци на офицер от пехотата — кръстосани пушки, и макар че нищо по униформата му не подсказваше, че някъде е виждал бой, аз се съобразих със статута му на пехотинец и с офицерския му чин. Казах:
— Можем да дойдем пак, а може и да поговорим с вас за няколко минути.
Лейтенант Елби изглежда беше дружелюбен човек, защото ни пусна да влезем. Отидохме в чакалнята, където стояхме предния път и докато все още стояхме нрави, казах на Синтия:
— Нали искаше да ползваш тоалетната?
— Какво? О… да.
Лейтенант Елби й обясни:
— Има тоалетна вляво от фоайето.
— Благодаря ви. — И тя излезе.
Казах на Елби:
— Лейтенант, разбрах, че вие и капитан Камбъл сте ходели?
Елби ме погледна внимателно и после отвърна:
— Вярно е.
— Знаехте ли, че тя е ходела и с Уес Ярдли?
Той кимна и по изражението му разбрах, че това все още беше болезнен спомен за него. Лесно можех да разбера това — един спретнат лейтенант да трябва да дели шефската дъщеря с един не толкова спретнат селянин, едно лошо момче, ченге. Попитах Елби:
— Обичахте ли я?
— Няма да отговоря на този въпрос.
— Вече го направихте. А бяха ли почтени намеренията ви?
— Защо ми задавате тези въпроси? Вие сте тук, за да говорите с госпожа Камбъл.
— Дойдохме рано. Значи сте знаели за Уес Ярдли. А чували ли сте други слухове, че Ан Камбъл се е срещала с женени офицери от гарнизона?
— За какво, по дяволите, говорите?
Предполагам, че не е чувал тия слухове. Предполагам, също така, че не е знаел и за стаята в мазето. Казах му:
— Генералът одобряваше ли взаимоотношенията ви с дъщеря му?
— Да, одобряваше ги. Трябва ли да отговарям на тези въпроси?
— Ами, преди три дни не ми отговорихте и бихте могли да ми кажете да вървя по дяволите. След няколко дена вероятно ще можете да ми кажете същото. Но точно сега вие трябва да отговаряте на тези въпроси. Следващ въпрос — госпожа Камбъл одобряваше ли?
— Да.
— Обсъждали ли сте някога въпроса за брак с Ан Камбъл?