Не отговорих нищо на това и отбелязах:
— Линията, която ги разделя, е доста тънка и трудно се забелязва на моменти.
— Не мога да повярвам, че Ан Камбъл се е съгласила да участва. Тя със сигурност не би се съгласила да бъде удушена.
— Съществуват много възможности — започнах да разсъждавам аз — и ще е добре да не се обвързваме с нито една от тях.
— Нуждаем се от данните от криминалната лаборатория, от аутопсията, трябва да разпитаме много хора.
Ние? Загледах се в пейзажа, докато карахме в мълчание. Мъчех се да си спомня какво знаех за Синтия. Тя произхождаше от селския щат Айова, завършила беше държавен университет и беше специализирала в областта на криминологията, в някакъв цивилен университет по линията на армейската програма за повишаване на технологичните умения. Като много жени, а също и малцинства, които познавах в армията, службата тук им предлагаше повече пари, образование, престиж и перспективи за професионален растеж в сравнение с това, на което биха могли да се надяват във фермата, гетото или откъдето и да идваха. Спомнях си, че Синтия имаше положително отношения към армията — пътуване, приключения, сигурност, излизания и това не е зле за едно момиче, дошло от село.
— Какво мислиш?
— Мислех си за тебе. — Не последва отговор.
— Как са родителите ти? — попитах аз, макар че никога не ги бях чувал.
— Добре, а твоите?
— Добре Все още чакат да изляза оттук, да порасна, да се закотвя някъде и да ги направя дядо и баба.
— Трябва да бързаш с порастването.
— Добър съвет.
Не може да бъде! Синтия може да бъде саркастична, но това е реакция, когато е нервна. Хора, които са имали сексуални взаимоотношения, ако са чувствителни и емоционални уважават съществувалите отношения, а може би дори изпитват известна нежност към бившия партньор. Но съществуваше и известна неловкост в нашата ситуация, седнали един до друг и никои от нас не знае какви думи или тон да приеме. Казах отново:
— Мислех си за тебе. Искам да ми отговориш.
Тя ми отвърна:
— Аз също си мислех за теб.
И двамата мълчахме и гледахме напред, докато тя караше.
Няколко думи за Пол Бренер, който седеше на мястото до шофьора. От Южен Бостън, ирландски католик, все още не можещ да различи крава от кон, завършил гимназия, произлизащ от работническо семейство. Не влязох в армията, за да се измъкна от Южен Бостън, армията дойде да ме търси, защото започнали голяма война в Азия, а някой им беше казал, че от синовете на глупавите работници стават добри пехотинци. А вероятно съм бил добър пехотинец, защото изкарах цяла година там. Оттогава насам завърших разни курсове в колежи, свързани с армията, както и курсове по криминология. Променил съм се достатъчно, за да не се чувствам добре в Южен Бостън, но не се чувствам удобно и в дома на полковника, принуден да следя за това колко пия и да водя светски разговор с офицерските жени, които са или прекалено грозни, за да говориш с тях, или прекалено хубави, за да разговаряш само за незначителни неща.
И така, ето ни и нас, Синтия Сънхил и Пол Бренер, от двата противоположни края на северноамериканския континент, два различни свята, бивши любовници от Брюксел, срещнали се отново в дълбокия юг, които току-що са имали съвместното изживяване да наблюдават голия труп на една генералска дъщеря. Могат ли любовта и приятелството да се развиват при подобни обстоятелства? Не бих се обзаложил за това.
— Бях малко изненадана да те видя снощи — обади се Сънхил. — Съжалявам, ако съм била груба.
— За „ако“ и дума не може да става.
— Добре, тогава се извинявам без никакви условия. Но въпреки всичко не те харесвам.
Усмихнах се:
— Обаче ти се иска да работиш по този случай.
— Да, така че ще бъда любезна с теб.
— Ще бъдеш любезна с мен, защото съм ти началник. Ако не си любезна, ще те изпратя да си ходиш.
— Стига с тия стойки, Пол. Никъде няма да ме изпращаш, и аз не отивам никъде. — После добави — Имаме случай за разрешаване и лични отношения за оправяне.
— В този ред.
— Да, в този ред.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
„Виктори Драйв“, който преди се е наричал Пайн Холоу Роуд, е бил преименуван по време на Втората световна война в пристъп на Оруелска треска за смяна на имената. Някога е бил селски път с две платна, отиващ на юг от Мидлънд, но когато за първи път го видях през 1971, се беше превърнал в смесица от жилища с големи градини и лъскави магазини. Сега, близо четвърт век по-късно, нямаше и следа от Пайн Холоу Роуд.
Има нещо особено грозно и потискащо в търговските улици на стария юг, огромни паркинги, мотели, заведения за бърза храна, магазини за намалени стоки, търговци на коли и това, което насам минава за нощни барове. Старият юг, такъв какъвто си го спомням, може би не беше толкова благоденстващ, но беше живописен с малките си бензиностанции, с хладилниците за кока-кола, поставени до хладилниците за храна, с изкривените чамови къщи, селските магазини и балите памук, които едва се побираха в складовете по продължение на железопътната линия. Това бяха все неща, които растяха от земята, дървен материал, който идваше от горите, пътищата бяха покрити с чакъл от близката кариера и самите хора бяха продукт на своята околна среда. Всички тия нови неща изглеждаха изкуствени, внесени отвън. Универсалните магазини и търговските улици с огромни пластмасови табели и без никаква връзка със земята и хората, с историята или с местните обичаи.