Синтия също разглеждаше снимките, но ги пипаше като че ли те бяха заразени с някоя болест, пренасяна по полов път. Имаше още няколко снимки на мъже, гениталии в близък план, вариращи от „много шум за нищо“ до „както ви харесва“ и „укротяване на опърничавата.“ Отбелязах:
— Всички са бели, всички обрязани, предимно с тъмно окосмяване, но има и някои руси. Дали бихме могли да ги използваме за установяване на самоличността.
— Би било интересно установяване на самоличността — заключи Синтия. Тя хвърли снимките обратно и чекмеджето — Може би не трябва да позволяваме на тия от военната полиция да видят тая стая.
— Наистина. Надявам се, че няма да я намерят.
— Хайде да тръгваме.
— Само един момент. — Отворих долните три чекмеджета, където открих още сексуални приспособления, играчки както са известни в занаята, а също и гащи, колани за жартиери, камшик с девет края, кожен бандаж и някои неща, които признавам си, не знаех за какво служат. Чувствах се малко неудобно да ровя сред тези неща пред очите на Сънхнл, а и тя вероятно се чудеше вече какво правя, защото каза:
— Какво още искаш да видиш?
— Въже.
— Въже. О…
И то беше наистина там — едно парче найлоново въже, свито на дъното на чекмеджето. Взех го и го разгледах.
— Същото ли е — попита Синтия.
— Възможно е.
— Прилича на въжето на местопрестъплението — стандартно армейско въже за палатка, но там има около шест милиона мили от него. И все пак то подсказва нещо.
Погледнах леглото, което беше стар модел с балдахин, удобно за връзване. Не зная много за сексуалните отклонения, освен това, което съм чел в ръководството на ЦСО, но зная, че връзването е нещо рисковано. Искам да кажа, че една здрава и силна жена като Ан Камбъл вероятно би могла да се съпротивлява, ако нещо не беше наред. Но ако си проснат на легло или земя, с крака и ръце вързани за нещо, по-добре е да познавате мъжа доста добре, защото нещо лошо би могло да се случи. Всъщност се беше случило.
Изключих осветлението и излязохме от спалнята.
Синтия завъртя поставения в рамка плакат в затворено положение. Намерих туба лепило за дърво на тезгяха, придърпах малко плаката и прокарах лепилото по дървената рамка. Това щеше малко да помогне, но след като веднъж човек забележеше, че се губи пространство, нямаше да е трудно да забележи и останалото, но ако не се разбереше, че липсва пространство, плакатът изглеждаше съвсем на място. Казах на Синтия:
— Успя да ме измами в началото. Колко са умни от военната полиция?
— Става въпрос по-скоро за усет за пространство, отколкото за ум. А и ако те не го открият, полицията може да го открие, когато дойде тук. — И добави — Някой може да поиска да си вземе плаката. Мисля, че трябва да накараме военната полиция да изпразни стаята за лабораторията на ЦСО, или да сътрудничим с цивилната полиция преди да са заключили това място.
— Мисля да не правим нито едното, нито другото. Ще рискуваме. Тайната ще бъде само наша. Съгласна ли си?
Тя кимна:
— Добре, Пол. Може би инстинктът ти е прав в този случай.
Качихме се по стъпалата на мазето, изключихме осветлението и затворихме вратата.
В предното антре Синтия ми каза:
— Изглежда ти позна по отношение на Ан Камбъл.
— А и мислех, че ще имаме късмет, ако открием дневник и няколко страстни любовни писма. Не съм очаквал тайна врата, която да води в стая, обзаведена от маркиз дьо Сад за мадам Бовари. — Добавих: — Предполагам, че всеки има нужда от свое пространство. Може би светът би бил по-добро място, ако всички имахме стая на своите фантазии, в която да ги осъществяваме.
— Зависи от сценария, Пол.
— Наистина.
Излязохме от предната врата, качихме се в мустанга на Синтия и се отправихме обратно по „Виктъри Драйв“ и когато наближихме гарнизона, минахме покрай колона военни камиони, движещи се в противоположната посока.
Докато Синтия караше, аз гледах през страничния прозорец, дълбоко замислен. „Странно“, мислех си аз. „Странно“. Странни неща точно на гърба на един плакат за набиране на доброволци. И това щеше да стане метафора за целия случай: лъскави медни копчета, изгладени униформи, военен ред и чест, твърде много хора, които не могат да бъдат обвинявани, но ако човек навлезеше малко по-дълбоко, ако отвореше правилната врата, щеше да намери дълбока поквара, отвратителна като леглото на Ан Камбъл.