Ние предполагахме, че ни очакват, но ни беше нужно известно време, така както бяхме облечени — мъж сержант, и цивилна жена, да проникнем в канцеларията на негово височество. Досега не бях доволен от работата на Кент и от липсата му на предвидливост. Когато учих в Командната школа, ни обясняваха, че липсата на предварителен план води до незадоволителни резултати. Сега се казва не реагирай след, а преди. Но аз имам предимството да съм обучаван в старата школа, така че зная за какво става въпрос. В канцеларията попитах Кент:
— Владеете ли положението, полковник?
— Честно казано не.
Кент също е от старата школа и аз го уважавам за това. Попитах:
— Защо не?
— Защото го ръководиш ти, по твой начин с моите помощни служби и материално-техническо обезпечаване.
— Тогава го ръководи ти.
— Не се опитвай да ме плашиш, Пол.
И така ние си подавахме реплики и отвръщахме в дребнавия, но класически спор между честното униформено ченге и подлия таен агент.
Синтия ни слуша търпеливо в продължение на минута и после каза:
— Полковник Кент, господин Бренер, на полигона лежи мъртва жена. Била е убита и вероятно изнасилена. Убиецът е на свобода.
Това в общи линии обобщаваше всичко и Кент и аз наведохме засрамено глава и си подадохме ръка, образно казано. Всъщност ние просто измърморихме нещо.
Кент ми каза:
— Отивам в кабинета на генерал Камбъл след пет минути със свещеника и лекар. Освен това цивилният телефонен номер на жертвата беше прехвърлен в Джордън Фийлд, а тия от техническия отдел са все още на местопрестъплението. Тук са личното и медицинското досие на капитан Камбъл. Зъболекарската справка е при съдебния лекар, който също иска медицинското й досие, така че ми трябва.
— Фотокопирай го — предложих аз. — Имаш моето разрешение.
Щяхме да започнем отново, но Синтия, вечният помирител, се намеси:
— Аз ще фотокопирам проклетото досие.
Това до известна степен развали удоволствието ни и ние отново заговорихме по същество. Кент ни въведе в стаята за разпити и ни попита:
— Кого искате да видите пръв?
— Сержант Сент Джон — отвърнах аз. Чинът има своите привилегии.
Сержант Харолд Сент Джон беше въведен в стаята и аз му посочих стол от другата страна на малката маса, зад която бяхме седнали със Синтия. Казах на Сент Джон:
— Това е госпожа Сънхил, а аз съм господин Бренер.
Той погледна към името ми, написано на картичка на гърдите ми, и към отличителните ми знаци, които бяха сержантски, и в началото не можа да разбере, но после каза:
— О… ЦСО!
— Каквото и да е — продължих аз. — Вие не сте заподозрян в случая, който разследваме, така че няма да ви чета правата от член 31 на военния кодекс. Следователно вие сте длъжен да отговаряте на въпросите ми пълно и вярно. Разбира се, вашето доброволно сътрудничество ще бъде предпочитано пред пряката заповед. Ако в процеса на този разпит кажете нещо, за което аз или госпожа Сънхил сметнем, че ви прави заподозрян, ние ще ви прочетем правата и вие ще имате право да не отговаряте от този момент. — Не се надявай много, Хари. — Нали разбирате?
— Да, сър.
— Добре.
Поговорихме за маловажни неща около пет минути, докато го преценя. Сент Джон беше оплешивяващ мъж на около петдесет и пет с кафеникаво лице, което според мен можеше да се обясни с кофеина, никотина и уискито. Животът и работата му в автобазата вероятно го бяха накарали да гледа на света като на един непрекъснат проблем, свързан с ремонтите, чието решение се намира някъде в „Наръчник по поддръжките“. Може би не му е хрумвало, че на някои хора им е нужно повече от подмяна на маслото и настройка, за да се оправят.
Синтия нахвърли няколко бележки, докато Сент Джон и аз си говорехме и прекъсвайки празните ми приказки, той изтърси:
— Вижте, сър, зная, че съм последният човек да я види жива, но ако я убия, нали нямаше аз да докладвам, че съм я намерил мъртва. Нали така?
Звучеше разумно, с изключение на глаголните времена и синтаксиса. Казах му:
— Последният човек, който я е видял жива, е човекът, който я е убил. Човекът, който я е убил, е бил също така и първият човек, който я е видял мъртва. Вие сте били вторият човек, който я е видял мъртва. Така ли е?
— Да… да, сър… Това, което искам да кажа…
— Сержант, ако сте така добър да не отговаряте преди да ви питам, бих ви бил благодарен. Съгласен ли сте?
— Да, сър.
Госпожа Състрадание каза:
— Сержант, зная, че това е било много тежко за вас, а това, което сте открили, трябва наистина да е било мъчително, дори и за ветеран — участвал ли сте във военни действия?
— Да, госпожо, Виетнам. Видях много мъртви. Но такова нещо никога.