— Пол?
— Да?
— Беше госпожа Сънхил, на другата линия.
Помислих си, че може да е тя.
— Тя не би трябвало да действа през главата ми…
— Аз, разбира се, я смъмрих.
— Добре. Нали виждаш защо аз…
— Казах й, че не искаш да работиш с нея и тя твърди, че я дискриминираш заради пола, възрастта и религията й.
— Какво! Та аз дори и не зная религията й.
— Написана е на опознавателните й знаци.
— Карл, шегуваш ли се с мен?
— Това е сериозно обвинение срещу теб.
— Казвам ти лично е. Не се разбираме.
— Разбирали сте се много добре в Брюксел, според това, което знам.
Върви по дяволите, Карл.
— Виж какво, подробно ли искаш да ти го обяснявам?
— Не, вече ми беше обяснено подробно от човек от Брюксел миналата година и от госпожа Сънхил преди минута. Надявам се, че моите служители ще се държат почтено в личния си живот и въпреки че не искам да се обречете на безбрачие, аз изисквам да бъдете дискретни и да не компрометирате себе си, армията или възложената ви задача.
— Никога не съм го правил.
— Да, но ако годеникът на госпожа Сънхил ти беше вкарал един куршум в главата, аз трябваше да оправям кашата.
— Това щеше да бъде последната ми мисъл преди мозъкът ми да се разхвърчи наоколо.
— Добре. Значи си професионалист и ще установиш професионални взаимоотношения с госпожа Сънхил. Край на въпроса.
— Да, сър.
Попитах го:
— Тя женена ли е?
— Какво значение има за теб?
— Съществуват лични съображения.
— Нито ти, нито тя имате личен живот, докато не приключите със случая. Нещо друго?
— Каза ли на Сънхил за доста странния си експеримент?
— Това е твоя работа.
Карл Густав затвори, а аз останах за момент да обмислям възможностите си за действие, които се свеждаха до това да подам оставка или да остана. В действителност аз бях изслужил своите двадесет години и бих могъл да подам документите си за напускане по всяко време, да получа половин заплата и да си живея живота.
Съществуват различни начини за прекратяване на военна кариера. Повечето мъже и жени прекарват последните една-две години на някой сигурен пост и постепенно преминават в забрава. Някои офицери остават прекалено дълго, не успяват да получат следващото повишение и биват дискретно помолени да напуснат дискретно. Малцина щастливци се оттеглят в блясъка на славата. А съществуват и такива, които се втурват към този последен момент на слава и завършват в пламъци. Подбирането на подходящия момент е най-важно.
Като се оставят настрана съображенията, свързани с кариерата, знаех, че ако се измъкна, този случай ще ме преследва завинаги. Бях налапал въдицата и не зная какво бих казал или направил, ако Карл се беше опитал да ме отзове от случая. Но Карл беше от тези хора, които винаги ти противоречат и правят обратното на това, което им предлагаш, така че когато казах, че не искам случая, аз го получих, а когато казах, че не искам Синтия, получих и нея. Карл не е толкова умен колкото се мисли.
На бюрото в новата ми канцелария бяха медицинското и личното досие на Ан Камбъл и аз прелистих второто. Тези досиета съдържат цялата военна кариера на даден войник и може да дават много информация и да бъдат много интересни. В хронологичен ред, Ан Камбъл е влязла в Уест Пойнт преди около дванадесет години, завършила е сред горните десет процента на випуска си, получила обичайния тридесетдневен отпуск за дипломиране и е била изпратена, по нейна молба, във Военната офицерска разузнавателна школа във Форт Хуачука, Аризона. Оттам отишла във висше училище в Джорджтаун, където получила титлата магистър на психологическите науки. Следващата й стъпка била да кандидатства за това, което наричаме тясна специализация, която в този случай била психологически операции. Тя завършила нужния курс на обучение в Специализираното военно училище „Джон Ф. Кенеди“ във Форт Браг. Оттам отива в Германия, а после отново в Браг. После Залива, Пентагона и накрая Форт Хадли.
Докладите за нейните офицерски качества от пръв поглед изглеждаха изключителни, но аз и не очаквах нещо друго. Намерих комплекта военни тестове и забелязах, че тестът й за интелигентност я поставяше в категорията на гениите, горните два процента на общото население. Професионалният ми опит ме е научил, че голям брой от тия два процента свършват на бюрото ми като заподозрени, обикновено в случаи за убийства. Гениите като че ли нямат голяма търпимост към хората, които ги дразнят или им пречат, и са склонни да мислят, че правилата за поведение, отнасящи се до основната част от човечеството, не се отнасят и за тях. Те често са нещастни и нетърпеливи хора, често имат антисоциално поведение, а понякога са психопати, които възприемат себе си като съдии и прокурори, а понякога и като екзекутори и именно тогава те стават обект на моето внимание.