ГЛАВА ДЕВЕТА
Нито беше нужно, нито пък исках да бъда повече сержант Франклин Уайт, особено като се имаше предвид, че сержант Уайт трябваше да козирува на всеки сополив лейтенант, покрай който минеше. Така че аз изминах половината миля до Школата за обучение на пехотинци и взех пикапа си, а после се отправих към Уисиъринг Пайнс, за да се облека в цивилни дрехи.
Минах покрай оръжейния склад на гарнизона, но не видях колата на сержант Елкинс на паркинга. Обзе ме обезпокояващото чувство, че сержант Елкинс щеше да изконсумира престъплението зад гърба ми и да отпраши в неизвестна посока, а аз да остана да обяснявам как съм позволил няколкостотин М–16 и гранатомети да попаднат в ръцете на колумбийските банднтос.
Но всяко нещо по реда си. Излязох от гарнизона и потеглих по главния път. До Уиспъринг Пайнс се пътуваше около двадесет минути и през това време си възстанових събитията от сутринта, от момента на телефонното позвъняване в оръжейния склад. Правех това, защото моят работодател, американската армия, много държи на факти и хронологическа последователност. Но при разследване на убийство това, което виждаш и кога го виждаш не е всичко, поради самия характер на убийството, най-важното се е случило преди да отидеш там. Има нещо като призрачен свят, който съществува едновременно със света на практическите наблюдения, и трябва да се докоснеш до този свят чрез детективския еквивалент на спиритическия сеанс. Не се използва кристална топка, макар че бих искал да имам някоя, която да върши работа, а си изчистваш съзнанието и слушаш за това, което не е казано, и виждаш неща, които ги няма.
Освен другото, Карл искаше писмен доклад, така че мислено нахвърлих един: „Още относно телефонния ни разговор, генералската дъщеря е била проститутка, но каква великолепна проститутка. Не мога да мисля за друго. Ако съм бил лудо влюбен в нея и откриех, че се е чукала с всеки, аз сам бих я убил. Въпреки всичко, ще намеря мръсника, който го е направил, и ще се погрижа да бъде изправен пред стената за разстрел. Благодаря, че ми възложихте случая. Подписано Бренер“.
Това може би се нуждае от малка дообработка, но е важно, според мен, да си признаеш пред себе си какво чувстваш по отношение на нещата. Всички други ще лъжат, ще се преструват и лицемерят.
Във връзка с това си помислих за Синтия. Наистина не можех да мисля за друго. Постоянно виждах лицето й и чувах гласа й, и тя наистина ми липсваше. Това е косвено доказателство за силна емоционална привързаност, може би сексуална мания и, пази Боже, любов. Беше тревожно не само защото не се чувствах готов за това, но и защото не бях сигурен в нейните чувства. Освен това трябваше да мисля и за убийството. Когато имаш да разрешаваш убийство, трябва да дадеш всичко, което имаш, и ако не ти е останало много за даване, трябва да черпиш от психическата енергия, която си пазил за други неща. И, разбира се, в крайна сметка, не остава нищо за взимане и хора като Синтия, млади и изпълнени с чувство за отговорност и ентусиазъм, те наричат студен, коравосърдечен и циничен. Разбира се, аз го отричам, знаейки, че съм способен да изпитвам емоции и чувства, любов и топлина. Така се чувствах миналата година в Брюксел и ето какво ми донесе това. Във всеки случай едно убийство изисква нераздвоеното внимание на човек.
Гледах през предното стъкло, докато се приближавах до паркинга за каравани в Уиспъринг Пайнс. Напред вляво видях група работници по поддръжката на пътя, които поправяха асфалтовото покритие, и си спомних как преди две десетилетия и половина за първи път видях затворници, оковани с обща верига. Мисля, че вече не използват оковани работници по пътищата и се надявам да не го правят. Но си спомням много живо гледката, затворниците, мръсни и приведени, глезените им свързани с вериги, а пазачите в потни жълто-кафяви униформи с пушки и пистолети. В началото не можех да повярвам на очите си. Пол Бренер, от южен Бостън, просто не можеше да възприеме факта, че тук, в Америка, хора бяха връзвани с вериги заедно и работеха като роби. Действително усетих как стомахът ми се свива като че ли някой ме е ударил с юмрук.
Но този Пол Бренер вече не съществуваше. Светът беше станал по-мек, а аз бях станал по-твърд. Някъде по темпоралната ос светът и аз живяхме в хармония за година или две, а после отново се разделихме. Може би проблемът ми беше в това, че световете ми се променяха прекалено много: Днес Джорджия, миналата година Брюксел, следващата година Паго Паго. Имах нужда да спра на едно място за малко, да опозная една жена за повече от една нощ, една седмица, един месец.