Минах между два бора с обелена кора, на които беше закована написана на ръка табела, на която някога се четеше „Уиспъринг Пайнс“. Паркирах пикапа си близо до подвижния дом на собственика и започнах да се придвижвам към моето алуминиево жилище. Струва ми се, че южняшката селска бедност ми допадаше повече, когато беше разположена в дървени бараки с люлеещ се стол отпред и кана царевичен сок на предната веранда.
Обиколих фургона, проверявайки за отворени прозорци, отпечатъци от стъпки и други признаци, че някой е бил тук. Отидох до входа и проверих нишката от лепкаво влакно, която бях поставил между вратата и рамката. Не че съм гледал прекалено много филми за това как някой детектив влиза в къщата си и го прасват по главата. Но съм прекарал пет години в пехотата, една от които във Виетнам и около десет години в Европа и Азия, занимавайки се с наркотрафиканти, контрабандисти на оръжие и най-обикновени убийци и зная защо съм жив и зная как да си остана такъв. С други думи, ако главата ти не е на мястото си, четири от петте ти сетива не действат.
Влязох в подвижния си дом и оставих вратата отворена, докато проверявах дали съм единствения човек там. Очевидно бях сам и всичко наоколо изглеждаше така, както го бях оставил.
Отидох в задната спалня. Това беше стаята, която ползвах за канцелария, където държах пистолета си заедно с бележките си, докладите, книжката с кодовете и други инструменти на занаята. На вратата на тази стая бях сложил резе и катинар, така че никой, включително и собственикът на фургона, не можеше да влезе в нея, а освен това бях залепил с епоксидна смола единствения прозорец. Отключих катинара.
Спалнята се даваше мебелирана, но аз бях изписал едно бюро и стол от интенданта на гарнизона, а на бюрото видях да мига лампичката на телефонния ми секретар. Натиснах копчето и записаният мъжки носов глас съобщи: „Господин Бренер, говори полковник Фаулър, гарнизонният адютант. Генерал Камбъл желае да ви види. Явете се в дома му. Незабавно. Приятен ден.“
Доста рязко. Единственото заключение, което можех да направя от това, беше, че полковник Кент най-после беше решил да информира роднините на починалата и без никой да го пита, беше съобщил, че оня Бренер от Фолс Чърч разследва случая и е дал номера ми на полковник Фаулър. Благодаря, Кент.
Нямах никакво време за генерала или госпожа Камбъл в момента, така че изтрих съобщението от лентата и от паметта си.
Отидох до скрина и взех моя деветмилиметров Глог, автоматик, после излязох от празната стая, като заключих катинара след себе си.
Отидох в главната спалня, преоблякох се в син вълнен костюм, наместих си кобура, отидох в кухнята, отворих една студена бира и после излязох от каравана. Оставих пикала където си беше и се качих в Шевролета. Преобразен по този начин, външно бях готов да се занимавам с изнасилвания и убийства, макар че някъде трябваше да вмъкна и малко време за сън.
Пийвах си от бирата, докато карах. В този щат имаше закон за отворените бутилки от алкохолни напитки в колите, за който местните хора казват, че означава, че ако отвориш бутилка, трябва да я изпиеш преди да я хвърлиш през прозореца.
Заобиколих и минах през едно потискащо предградие от бунгала, наречено Индиански извори. Наоколо нямаше никакви индианци, но имаше много каубои, ако се съдеше по форсираните двигатели на колите по улиците. Спрях в алеята пред едно скромно жилище и натиснах клаксона няколко пъти. Това беше вместо слизане и звънене на вратата и тук се приема за естествено. Една дебела жена дойде до вратата, видя ме, махна и изчезна. След няколко минути сержант Далбърт Елкинс се измъкна бавно от къщата. Едно от хубавите неща на нощните дежурства е, че следващият ден е почивен, и Елкинс явно се наслаждаваше на своя ден, облечен в шорти, фланелка и сандали, и с по една бира във всяка ръка. Казах му:
— Качвай се. Трябва да видим един тип в гарнизона.
— О, по дяволите.
— Хайде. Ще те докарам обратно. Спешно е!
Той изкрещя в посока към къщата:
— Трябва да отида на едно място.
После седна на седалката до мен и ми подаде едната бира.
Взех я, излязох на заден ход от алеята и потеглихме. Сержант Елкинс имаше три въпроса към мен: „Откъде взе този Шевролет? Откъде взе този костюм? Как беше мацката? Кого трябва да видим?“
Отвърнах му, че колата е взета назаем, костюмът е от Хонконг, другата работа била без грешка и че трябва да видим един човек в ареста.
— В ареста?
— Добро приятелче. Затворили са го в сградата на военната полиция. Трябва да го видя преди да са го закарали в затвора.
— Защо? За какво?
— Вкараха го за злоупотреби. Трябва да взема колата му от там. Жена му е бременна в деветия месец и бричката й трябва. Живеят близо до теб. Ти ще караш след мен в Шевролета.