— Специалист Бейкър, сър.
Изправих се, макар че не съм длъжен да го правя и й подадох ръката си.
— Аз съм подофицер Бренер, от ЦСО. Работя по случая Камбъл. Знаете ли за него?
— Да, сър.
Прецених специалист Бейкър за момент. Беше около двадесет и една годишна, изглеждаше доста будна, не красива, но с ясни очи и наперена. Може би е съобразителна. Попитах я:
— Искате ли да работите по случая?
— Работя с капитан Рединг от транспортния отдел.
— Да или не?
— Да, сър.
— Добре. Ще докладвате само на мен и госпожа Сънхил, която също работи по този случай, и няма да говорите с никой друг. Всичко, което видите или чуете, е строго секретно.
— Разбирам.
— Добре. Напечатайте този доклад, фотокопирайте този бележник с адреси, изпратете копията на този факсов номер във Фолс Чърч и оставете оригиналите на бюрото ми.
— Да, сър.
— Поставете табела на тази врата с надпис „Вход за външни лица забранен“. Вие, аз и госпожа Сънхил сме единствените, които могат да влизат тук.
— Да, сър.
В армията, където честността, честта и подчинението все още са на висока почит, теоретично не съществува нужда от ключалки по вратите, но в последно време виждам все повече ключалки. Тъй като обаче бях от старата школа, аз не поръчах да поставят такава на вратата. Но наредих на специалист Бейкър:
— Всяка вечер ще изпразвате кошчето за боклук и ще унищожавате съдържанието му.
— Да, сър.
— Имате ли въпроси?
— Кой ще говори с капитан Рединг?
— Аз ще говоря с полковник Кент за това. Други въпроси?
— Не, сър.
— Свободна сте.
Тя взе бележника с адресите и написания на ръка доклад, козирува, обърна се и излезе.
Не е лесно да си пътуващ досадник. Всеки би могъл да бъде досадник на постоянното си място, но трябва да си наистина с неповторим характер, за да отидеш някъде, където йерархията, отношенията и характерите са вече оформени и поставени по местата си. Но ако не се наложиш още първия ден, това никога няма да стане, ще те разиграват и няма да постигнеш нищо.
Вече разбрах, че властта може да се постигне по много законни начини. Но ако законът не ти е дал пълна власт, но ти е възложил работа, която е много важна и наистина те изсмуква, тогава ти трябва да си вземеш властта, която ти трябва, за да я свършиш. Мисля, че армията очаква това, очаква от теб да проявяваш инициатива, както ти се казва постоянно. Но трябва да внимаваш, защото това има ефект само когато успяваш. Ако не си свършиш работата, тогава те спипват. А което е по-лошо, когато работата е свършена успешно, те потупват по главата като изтощено впрегатно куче, а после те изяждат, поради което аз никога не оставам на коктейлите, когато някой случай приключи. Карл казва, че се крия под бюрото му за една седмица, което не е вярно, но е известно, че отивам за няколко седмици в Швейцария.
Беше 14.00, а подофицер Сънхил все още не се беше появила, така че излязох от сградата на военната полиция, за да взема колата си и открих партньора си паркирал пред входната врата, заспал зад волана, а от компактдиска се носеше музика на „Дъ грейтфул дед“, която може би беше подходяща за случая.
Влязох и затръшнах вратата, с което я събудих.
— Спеше ли? — попитах я аз.
— Не, само стоях със затворени очи.
Тя винаги казваше това и ние разменихме кратки усмивки, с които показахме, че не сме забравили. Казах й:
— Шести полигон, моля.
ГЛАВА ДЕСЕТА
Синтия превключи на трета скорост, докато минахме през главния гарнизон и излязохме в гористия район. Тя каза:
— Хубав костюм.
— Благодаря.
„Дъ грейтфул дед“ пееха „Малко сиво“. Изключих компактдиска.
— Обядва ли? — попита тя.
— Не.
— Свърши ли нещо полезно? — заинтересува се тя.
— Вероятно не.
— Ядосан ли си от нещо?
— Да.
— Карл може да бъде много досаден.
— Ако му се обадиш отново във връзка с този случай, ще подам оплакване срещу теб.
— Да, сър.
Продължихме в мълчание за известно време, а после тя каза:
— Трябва ми телефонният ти номер и адрес.
Дадох й ги и тя каза:
— Отседнала съм в квартирите за командировани офицери — А после добави: — Защо не се преместиш там? Имам предвид ККО. По-удобно е.
— Харесва ми паркингът за каравани в Уйнспъринг Прайс.
— Паркингите за каравани в горите са страшни.
— Не и за истинските мъже.