— Къде са били дрехите й?
— Може би ги е пуснала някъде.
— Защо?
— Част от риска и фантазията. Както ти спомена по-рано, ние не можем да знаем кое е било важно за нея в сексуално отношение, нито какви сложни представи е била изградила в съзнанието си. Помисли си, ако искаш, за твоята собствена градина на удоволствията и се опитай да си представиш как друг човек би погледнал на нея. — За да запълня неловкото мълчание, добавих: — Този тип личности получават удовлетворение изключително само от личните си сложни фантазии, със или без партньор. Започвам да мисля, че това, което видяхме на шести полигон, с било по сценарии, режисура и постановка на Ан Камбъл, а не на нейния партньор или убиец.
Синтия не отвърна нищо, така че аз продължих:
— Най-вероятно това е бил акт на сексуална асфиксия по взаимно съгласие, при който партньорът й я е удушил случайно или нарочно в пристъп на гняв. Един нападател, един непознат, който е бил готов за изнасилване и убийство, не би сложил пликчетата около врата й, за да намали нараняването на кожата.
— Не, но както обсъждахме вече, представи си, че партньорът й не я е убил в пристъп на гняв. Представи си, че той е възнамерявал да я убие, а тя е мислела, че това е игра.
— Това е друга възможност.
Синтия каза:
— Продължавам да си мисля за тази стая в мазето. Може би е имало мъже, които са искали да я видят мъртва от ревност или отмъщение, а може би тя е изнудвала някого.
— Правилно. Тя е била жертва на убийство, която е очаквала то да се случи. Но имаме нужда от повече информация. Ще запишеш всичко това в бележника си, нали?
Тя отново кимна, но не каза нищо. Явно Синтия, която се занимаваше с изнасилвания из градинки, при които не се стигаше до убийства, беше до известна стенен поразена от тези нови страни на човешката поквара и сексуална извратеност. И все пак, сигурен съм, тя е виждала жени, третирани жестоко от мъже, но вероятно е категоризирала тези престъпления по някакъв начин, който й е дал възможност да се справи с тях. Не изглеждаше да мрази всички мъже — в действителност тя харесваше мъжете — но можех да видя как един ден щеше, или би могла да започне да ги мрази. Попитах я:
— А случаят Нийли. Кой беше?
— О, някакъв млад войник от Пехотната школа. Влюбил се в тази сестра и я последвал до колата й една нощ, когато си тръгвала от болницата. Направи пълно самопризнание и ще се извини, после ще се признае за виновен и ще излежи пет години вместо десет.
Кимнах. Не беше военна политика, но ставаше все по-често срещана практика осъденият или направилият самопризнание престъпник да се извини на жертвата или семейството, а също и на командващия си офицер. Това ми звучеше повече като японско обичайно право, отколкото английско, но предполагам, че е добре. По ирония на съдбата точно генерал Камбъл беше установил тази практика тук във Форт Хадли. Казах:
— За бога, не бих искал да съм на мястото на този, който ще трябва да се извинява на генерала за това, че е изнасилил и убил дъщеря му.
— Би било доста трудно да се намерят точните думи за това — каза Синтия, а после добави: — Отново ли говорим за изнасилване и убийство?
— Вероятно. Но би могло да бъде убийство и изнасилване. Искаш ли да обсъдим некрофилията!
— Не. Достатъчно.
— Амин.
Напред се виждаха очертанията на огромна зелена открита палатка, като павилионите, които издигаха на градинските увеселения. Криминалистите ги издигат над местопрестъпления на открито, за да предпазят веществените доказателства от природното въздействие.
Синтия каза:
— Високо ценя доверието към мен, което си изразил пред Карл.
Не можех да си спомня да съм водил такъв разговор с Карл, така че го оставих да мине покрай ушите ми и казах:
— Карл иска да пресъздадем престъплението. Изцяло, с колчетата за палатки, въжета и така нататък. Ти ще си Ан Камбъл.
Синтия помисли малко и каза:
— Добре… правила съм го и преди.
Бяхме пристигнали на мястото и Синтия спря зад един камион на техническия отдел и попита:
— Ще видим ли тялото отново?
— Не.
То вече щеше да е подпухнало и около него щеше да се носи слаба миризма, а аз, колкото и нерационално и непрофесионално да звучи, исках да си спомням Ан Камбъл такава каквато си беше.
ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА
На тесния път имаше около дузина коли и камиони на криминалната лаборатория на ЦСО и на местната военна полиция.
Синтия и аз минахме по пътека от зелена, мушама към откритата палатка.
Беше типичен за Джорджия горещ следобед, с лек ветрец, който подухваше от време на време и разнасяше смолистия аромат на борове във влажния въздух.