— Жена ти може ли да потвърди това?
— Ами… не, тя е на гости на родителите си в Охайо.
— Аха.
— О, по дяволите, Пол. Просто върви по дяволите.
— Ей, по-спокойно, полковник.
— Мислиш си, че си забавен, но не си. Няма нищо забавно в това да си правиш шеги с убийство и заподозрени в убийство.
Погледнах го и видях, че беше наистина притеснен.
Той продължи:
— И без друго ще има достатъчно гадости. Достатъчно слухове, шушукане, сочене с пръсти и подозрения. Не е нужно ти да го правиш още по-лошо.
— Добре — казах аз. — Извинявам се. Но предположих, че трима държавни юридически съветници могат да си кажат какво мислят. Нищо, което кажем сега, няма да излезе от този хангар, Бил, и ако разсъждаваме и дори направим няколко идиотски забележки, ние си знаем, че то си остава между нас. О’кей?
Но той не изглеждаше омилостивен и ми се сопна:
— Къде беше ти снощи?
— Самичък в къщи, в моята каравана до около 04.30 часа. Отидох в оръжейния склад около 05.00. Нямам свидетели.
— Правдоподобна история — изсумтя Кент, който изглеждаше изключително щастлив от това, че нямах алиби. Обърна се към Синтия: — А ти?
— Прибрах се в хотела за командировани офицери около 19.00 и писах доклада си за случая Нийли докъм полунощ, после си легнах, сама, бях събудена от военен полицай, който чукаше на вратата ми около 05.30.
Аз отбелязах:
— Никога досега не съм чувал три по-слаби алибита. Но, добре, засега ще минат. Въпросът е, че този гарнизон е като малък град и приятелите, познатите и семейството на починалата са сред най-висшите кръгове на тази общност.
Казах на Кент:
— Ти искаше някой страничен човек да работи по този случай, нали?
— Вярно е. Но недей насилва нещата, Пол.
— Защо си изпратил да повикат госпожа Сънхил?
— По същата причина, по която извиках и теб. Гостуващ талант.
Хрумна ми, че гостуващ талант беше друг начин да се каже: „Искаме двама следователи, които не са наясно с мръсотията, за която всички тук знаят“. Попитах Кент:
— Колко добре познаваше Ан Камбъл?
Той се поколеба за момент, после подбра думите:
— Доста добре.
— Би ли обяснил по-подробно.
Очевидно полковник Кент, който имаше по-висок чин от мен, и който също беше ченге, не беше доволен. Но той беше професионалист и следователно знаеше какво се иска от него. Усмихна се принудено и каза:
— Ще трябва ли да си прочетем правата един на друг?
Усмихнах му се в отговор. Беше неловко, но необходимо.
Той се изкашля и каза:
— Капитан Камбъл беше изпратена тук преди около две години. Аз бях тук по това време, а също и генерал и госпожа Камбъл. Семейство Камбъл ме поканиха у тях заедно с няколко други офицери, за да се запозная с дъщеря им. Областите, в които работехме, не бяха свързани пряко, но като психолог тя се интересуваше от криминалното поведение, а аз се интересувах от криминалното съзнание. Няма нищо странно в това един офицер от изпълнителната власт и един психолог да имат общи интереси.
— Така че вие станахте приятели?
— До известна степен.
— Обеди?
— Понякога.
— Вечери? На чашка?
— От време на време.
— Сами?
— Веднъж или два пъти.
— Но ти като че ли не знаеше къде живее.
— Знаех, че живее извън гарнизона. Но никога не съм ходил в къщата й.
— А тя била ли е в твоята?
— Да. Няколко пъти. На приеми.
— Жена ти харесва ли я?
— Не.
— Защо не?
— Сам се сети, Бренер.
— Добре. Сетих се.
Синтия имаше благоразумието да не се включи при разпита на офицер с по-висок чин, така че аз се обърнах към нея:
— Някакви въпроси към полковник Кент?
Синтия отвърна:
— Само логичният.
Тя погледна Кент.
Той каза:
— Никого не съм имал интимни отношения с нея. Ако бях имал, щях да ви кажа от първата минута.
— Надявам се — казах аз. Попитах го — Тя имаше ли си постоянен приятел?
— Аз не зная за такъв.
— Имаше ли врагове?
Той си помисли малко и после отвърна:
— Някои жени не я харесваха. Мисля, че се чувстваха застрашени. И някои мъже не я харесваха. Те се чувстваха…
— Непълноценни — подсказа Синтия.
— Да. Нещо такова. А може би беше прекалено хладна с някои от по-младите, неженени офицери, които си падаха по нея. Но що се отнася до истински врагове, не зная за такива.
Той се поколеба, а после добави:
— Като се има предвид как умря, мисля, че е убийство от страст. Искам да кажа, че има жени, към които можеш да изпитваш нормални сексуални или романтични представи, но Ан Камбъл, според мен, пораждаше мисли за насилие у някои мъже. Предполагам, че някой просто не се е овладял. След изнасилването той е знаел, че ще си има сериозни неприятности. Може би Ан го е предизвикала. Доколкото я познавам, не бих се учудил, ако го е направила. Той си е представил живота в Лийвънуърт и я е удушил.