Отворих едно чекмедже на кантонерката и прочетох надписите на папките, които като че ли бяха бележки за лекциите й. Следващото чекмедже беше означено „секретно“, така че го отворих и видях, че папките не бяха надписани, а само номерирани. Извадих една от папките и прегледах книжата в нея. Това като че ли беше интервю с някой, означен само с инициалите „Р. Дж“. Интервюиращият беше означен с „В.“, за въпрос. Приличаше на типичен екземпляр от психологическо интервю или сеанс, но интервюираният човек, както се разбираше от първата страница, беше осъден за изнасилване. Въпросите бяха от рода на: „Как подбрахте жертвата?“ и „Какво ви отвърна тя, когато й казахте, че трябва да извърши орален секс?“ Затворих папката. Това беше нещо доста стандартно за полицейска канцелария или за психолог в затвора, но не виждах каква връзка би могло да има с воденето на психологическа война. Явно това беше личен интерес на Ан Камбъл.
Затворих чекмеджето и отидох до компютъра й. Не зная дори как се пускат тия неща, но казах на Кент:
— Във Фолс Чърч има една жена, Грейс Диксън, която може да измъкне мозъка на личните компютри. Ще я повикам тук и не искам никой друг да пипа това нещо.
Синтия беше отишла в пренесения кабинет и гледаше към телефонния автомат.
— Има телефонно обаждане.
Кент кимна.
— Дойде по пладне, няколко минути след като телефонната компания прехвърли номера тук.
Синтия натисна копчето и един мъжки глас каза: „Ан, Чарлс се обажда. Опитах да се свържа по-рано, но телефонът ти не работеше. Знаех, че няма да си на работа тази сутрин, но искам да знаеш, че няколко военни полицаи бяха тук и изнесоха целия ти кабинет. Не поискаха да ми кажат нищо. Моля те, обади ми се или да се срещнем на обяд в офицерския клуб, или някъде другаде. Много е странно. Бих се обадил в полицията, но те са от полицията.“ Той се засмя, но беше насила. Продължи: „Надявам се, че не е нещо сериозно. Обади ми се.“
Попитах Кент:
— Кой е този?
— Полковник Чарлс Мур. Шефът на Ан в школата.
— Какво знаеш за него?
— Ами той също е психиатър, разбира се. Типичен кандидат на науките. Странна птица. Като че е на ръба. Цялата школа е на ръба, ако ме питаш. Понякога си мисля, че трябва да я оградят и да поставят охрана.
Синтия попита Кент:
— Бяха ли приятели?
Кент кимна:
— Изглеждаха близки. Той й беше нещо като наставник, което не говори много за това с какви хора общува. Извинете ме.
Казах му:
— Когато разследваме убийство, не сме длъжни да говорим само добро за мъртвия.
— Да, но това нямаше връзка. — Кент разтри очите си. — Просто съм малко… изморен.
Синтия отбеляза:
— Беше много напрегнат ден за вас. Предполагам не е било приятно да уведомите семейство Камбъл за смъртта на дъщеря им.
— Не. Обадих се у тях и се свързах с госпожа Камбъл. Помолих я да извика генерала и да ме чакат у тях. — Добави: — Тя знаеше, че нещо се е случило. Аз се появих с главния свещеник, майор Еймс, и с лекаря, капитан Суик. Когато ни видяха… Искам да кажа, много пъти съм участвал в група за съобщаване за смъртен случай, но когато става въпрос за загинал в бой, знаеш какво да кажеш. Когато е убийство обаче, няма много за казване.
Синтия попита:
— Как го приеха?
— Смело. Както човек би очаквал от професионален войник и от жена му. Останах само няколко минути, после ги оставих със свещеника.
Попитах:
— Обясни ли им подробно?
— Не. Просто им казах, че Ан е била намерена мъртва на полигона, очевидно убита.
— А той какво каза?
— Той каза: „Тя умря, изпълнявайки дълга си.“ — Кент замълча, а после добави: — Предполагам, че това носи утеха.
— Не му ли съобщи подробности за състоянието й, за възможното й изнасилване?
— Не… Той попита как е умряла и аз отвърнах, че вероятно е била удушена.
— И какво каза той?
— Нищо?
— И ти му даде името и телефонния ми номер?
— Да. Ами той попита дали ЦСО прави всичко възможно. Казах му, че съм се възползвал от присъствието ти тук, и от това на госпожа Сънхил, и че съм ви помолил да поемете случая.
— И той какво каза?
— Той каза, че иска майор Бауз, командващия ЦСО тук, да поеме случая и че вие с госпожа Сънхил се освобождавате от тази отговорност.
— А ти какво каза?
— Не исках да започвам да споря с него за това, но той разбира, че няма думата в този случай.
— Наистина няма.