Синтия попита:
— А как го прие госпожа Камбъл?
Кент отвърна:
— Тя се държеше стоически, но беше пред рухване. Външната показност има голямо значение за генералите и съпругите им, а те и двамата са от старата школа.
— Добре, Бил. От криминалния отдел ще дойдат тук след като се стъмни и ще останат през цялата нощ. Кажи на хората си, че никой друг освен тях не може да влиза тук.
— Добре. — Той добави: — Не забравяй — генералът иска да те види у дома си, колкото се може по-скоро.
— Защо?
— Вероятно за да разбере подробности около смъртта на дъщеря си, да те помоли да инструктираш майор Бауз и да се отстраниш.
— Това ми харесва. Бих могъл да го направя по телефона.
— Всъщност обадиха се от Пентагона. Главният военен прокурор е съгласен с шефа ти, че ти и госпожа Сънхил, като външни лица и с по-голям опит от местните служители на ЦСО, сте най-подходящи за този случай. Това е последно. Би могъл да го кажеш на генерал Камбъл, когато го видиш. И аз ти предлагам да го направиш още сега.
— Сега предпочитам да поговоря с Чарлс Мур.
— Направи изключение, Пол. Първо малко политика.
Погледнах към Синтия и тя кимна.
— Добре, генерал и госпожа Камбъл.
Кент тръгна с нас през хангара.
— Знаеш ли има някаква ирония… Ан имаше един любим израз, нещо като мото, което беше взела от… някакъв философ… Ницше. И той беше: „Това, което не ни унищожи, ще ни направи по-силни.“
И добави:
— Сега тя е унищожена.
ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА
Отправихме се към гарнизонното жилище на генерала. Синтия каза:
— Започвам да си представям една измъчена, нещастна, млада жена.
— Намести огледалото си за обратно виждане.
— Престани, Пол.
— Съжалявам.
Трябва да съм задрямал, защото следващото, което си спомням, беше Синтия, която ме мушкаше.
— Чу ли какво казах?
— Да, да престана.
— Казах, че според мен полковник Кент знае повече, отколкото казва.
Изправих се и се прозях.
— Човек може да остане с такова впечатление. Може ли да спрем някъде за едно кафе?
— Не. Кажи ми, Кент наистина ли е сред заподозрените?
— Е, теоретично поне. Не ми хареса, че жена му не е в града и че няма кой да потвърди алибито му. Повечето женени мъже са си в леглото с жена си в ранните утринни часове. Когато жените отсъстват и се случи нещо такова, започваш да се чудиш дали е просто лош късмет или нещо друго.
— А старшият Ярдли?
— Той не е толкова глупав колкото изглежда, нали?
— Не — съгласи се Синтия. — Не е. Работих с него по един случай на изнасилване преди около година, когато се върнах от Европа. Заподозреният беше един войник, а жертвата едно момиче от Мидлънд, така че имах удоволствието да се запозная с него.
— Разбира ли си от работата?
— От дълго време я върши. Както сам ми каза тогава, офицерите и войниците идват и си отиват от Хадли, а той е ченге в Мидлънд от тридесет години и си познава района във и извън гарнизона. Всъщност може да бъде много очарователен, когато иска и е изключително хитър.
— Освен това оставя отпечатъците си там, където подозира, че вече може да ги има.
— Кент също, а и ние.
— Вярно. Но аз зная, че не съм убил Ан Камбъл. Ами ти?
— Аз спях — каза Синтия хладно.
— Сама. Лош късмет. Трябваше да ме поканиш в стаята си. Така и двамата щяхме да имаме алиби.
— Предпочитам да съм заподозряна в убийство.
Пътят беше дълъг, прав и тесен, черен разрез между високите борове, а от нажежения асфалт се надигаха вълни горещ въздух.
— Става ли толкова горещо в Айова?
— Да — отвърна тя, — но е по-сухо.
— Мислила ли си някога да си отидеш вкъщи?
— Понякога. А ти?
— Аз си ходя доста често. Но всеки път намирам, че е останало все по-малко. Южен Бостън се променя.
— Айова си е същата, но аз се промених.
— Достатъчно си млада, за да се измъкнеш и започнеш цивилна кариера.
— Харесва ми това, което правя сега — отвърна тя.
— Прави го в Айова. Включи се в местната полиция. Те биха били щастливи да се възползват от опита ти.
— Последният престъпник там беше намерен умрял от скука преди десет години. В местния полицейски отряд има десет мъже. От мен ще искат да им правя кафе и да се чукам с тях.
— Е, поне правиш хубаво кафе.
— Върви по дяволите, Пол.
Още едно за мен. Както вече казах, трудно е да улучиш правилния тон и оттенък, когато говориш с някого, когото си виждал гол, с когото си имал интимни отношения, лежал в легло и говорил по цели нощи. Не може да си студен и скован, като че ли това никога не се е случило, но не можеш и да си прекалено фамилиарен, защото това вече не се случва. Наблюдаваш езика си, наблюдаваш и ръцете си. Не пощипваш бузата на другия, нито го потупваш отзад, макар че може би ти се иска. Но пък не отбягваш ръкуване, а и предполагам можеш да сложиш ръка върху рамото на другия или да го мушнеш с пръст в корема както направи Синтия оня път. Наистина трябва да има ръководство за тия работи, или ако няма, то тогава закон, който да забранява на бивши любовници да се приближават на по-малко от тридесет метра. Освен ако, разбира се, не се опитват да започнат отначало. Казах й: