— Винаги съм имал усещането, че нещата между нас останаха неизяснени.
— Винаги съм имала усещането, че ти предпочете да избегнеш сблъсък с моя… моя годеник и си замина. — Тя добави: — Не си струваше да си създаваш неприятности за мен.
— Това е смешно. Той искаше да ме убие. Не е благоразумно да се излагаш на излишни рискове.
— Може би, но някога трябва да се биеш за това, което искаш. Ако наистина го искаш. Не беше ли награждаван за храброст?
Започвах да се дразня малко, тъй като моето мъжество се подлагаше на съмнение. Отвърнах малко ядосано:
— Получих бронзова звезда за храброст, за това че атакувах един шибан хълм, който нито ми беше нужен, нито ми харесваше. Но да вървя по дяволите, ако ще правя представление, за да те развличам. — Добавих: — Още повече, че не си спомням да си ме окуражавала.
Тя отвърна:
— Не бях сигурна кого от двамата исках, така че бях решила да отида с този, който остане жив.
Погледнах я и тя ме погледна и видях, че се усмихва.
— Не си духовита, Синтия.
— Съжалявам — тя ме потупа по коляното — Много ми харесваш, когато се ядосаш.
Не отвърнах и продължихме в мълчание.
Влязохме в покрайнините на гарнизона и видях струпаните бетонни сгради с табела, на която беше написано „Школа на американската армия — психооперации — вход само с пропуск“.
Синтия отбеляза:
— Дали не можем да преровим мястото, след като се видим с генерала?
Погледнах часовника си:
— Ще опитаме.
Да бързам, да бързам. Освен проблема със студените следи, имах усещането, че колкото повече време имаха да обмислят нещата във Форт Хадли, толкова по-вероятно беше да започнат да ми се месят. До седемдесет и два часа базата щеше да е пълна с хора от ФБР и от ЦСО, които щяха да се опитват да съберат точки, да не говорим за тези от средствата за информация, които вече вероятно бяха в Атланта и се опитваха да преценят как да стигнат дотук.
Синтия ме попита:
— Какво ще правим с нещата в мазето й?
— Не, зная. Може би няма да ни трябват. Надявам се, че ще бъде така. Нека да отлежи няколко дена.
— А какво ще стане, ако Ярдли открие стаята?
— Тогава ще бъде негов проблем какво да прави с информацията. Ние видяхме достатъчно, за да добием представа.
— Може би ключът към убиеца й е в тази стая.
Загледах се през страничния прозорец и наблюдавах как гарнизонът се изнизваше край мен. След минута казах:
— В тази стая има достатъчно компрометиращи доказателства, за да провалят кариерата и живота на много хора, включително и живота на родителите й, да не споменаваме за посмъртната репутация на убитата. Мисля, че нищо повече от тази стая не ни е нужно.
— Това Пол Бренер ли е?
— Да, говори Пол Бренер, професионалният офицер от армията. А не Бренер ченгето.
— Добре, разбирам това и ми харесва.
— Разбира се. — И добавих: — Бих направил същото и за теб.
— Благодаря. Но аз нямам нищо за криене.
— Омъжена ли си?
— Не е твоя работа.
— Правилно.
Пристигнахме в официалната резиденция на генерала, наречена Боумънт. Тя представляваше огромна тухлена къща с бели колони и беше разположена сред няколко акра залесена площ на източния край на гарнизона, оазис от магнолии, величествени дъбове, цветни лехи и други такива, заобиколена като от пустиня от военната простота.
Боумънт е реликва отпреди Гражданската война, бившия дом на клана Боумънт, който все още живее в областта. Къщата е избягнала Шермановия поход към морето, тъй като не е била по пътя на бунтовниците, но е била плячкосана и опустошена от изостанали от частите си янки. Местните хора ще ви разкажат, че всички жени от къщата са били изнасилени, но в пътеводителя се казва, че всички Боумънт са бягали няколко крачки пред янките.
Къщата е била експроприирана от окупационните сили на Съюза, за да се използва за генерален щаб, после по някое време е била върната на законните си собственици, после в 1916 продадена заедно с плантацията на федералното правителство, което я нарича Кемп Хадли. Така че по ирония на съдбата тя отново става военна собственост, памуковите полета около къщата стават гарнизон, а останалите сто хиляди акра гори — район за провеждане на учения.