Трудно е да се прецени, доколко историята оказва влияние върху местното население, но в тези краища влиянието предполагам е по-голямо, отколкото би могло да разбере едно хлапе от южен Бостън или момиче от фермите в Айова. Сблъсквам се с това и се мъча да го вземам предвид, когато разсъждавам. Но в крайна сметка, когато някой като мен срещне някой като Ярдли, умовете и душите ни почти напълно се разминават.
Излязохме от колата и Смития каза:
— Краката ми треперят.
— Поразходи се из градината. Аз ще се погрижа за това.
— Ще се оправя.
Изкачихме се по стълбите към оградената с колони веранда и аз позвъних. Хубав млад мъж в униформа отвори вратата. Беше лейтенант и на табелката с името му пишеше Елби. Съобщих:
— Старши подофицери Бренер и Сънхил се явяват при генерал и госпожа Камбъл по нареждане на генерала.
— А, да.
Той огледа неофициалното облекло на Синтия, после отстъпи настрана и ние влязохме. Елби каза:
— Аз съм личният помощник на генерала. Полковник Фаулър, адютантът на генерала, желае да говори с вас.
— Тук съм по нареждане на генерала, за да се видя с генерала.
— Зная, господин Бренер. Моля вижте се първо с полковник Фаулър.
Синтия и аз го последвахме в голямо антре, обзаведено в стила и епохата на къщата, но подозирах, че това не бяха оригиналните мебели от Боумънт, а вещи събирани оттук и оттам, от западналата буржоазия, след като армията е купила мястото. Лейтенант Елби ни въведе в малка стая отпред, нещо като официална чакалня за посетители, в която имаше много места за сядане и нищо друго. Животът на един собственик на плантация, сигурен съм, се различава от живота на съвременен генерал, но това, което беше общо и за двамата, бяха посетителите и големият им брой. Търговците са минавали отзад, благородниците са били въвеждани направо в голямата гостна, а посетителите, които са идвали по служебни въпроси, са стигали до тази стая, докато се вземе решение относно положението им.
Елби се оттегли, а Синтия и аз останахме прави. Тя каза:
— Това беше младият мъж, за когото полковник Кент каза, че ухажвал Ан Камбъл. Доста е хубав.
— Прилича ми на лигльо и на някой, който си подмокря леглото.
За да смени темата, тя ме попита:
— Искало ли ти се е някога да бъдеш генерал?
— Просто се опитвам да запазя жалкия си подофицерски пагон.
Тя се опита да се усмихне, но явно беше нервна. Аз също не бях съвсем спокоен. За да намаля напрежението, започнах да дърдоря стари военни лафове:
— Не забравяй, генералът си обува панталоните като пъха краката си един по един в крачолите, също като теб.
— Аз обикновено сядам на леглото и пъхам и двата си крака едновременно.
— Е, разбираш какво искам да кажа.
— Може би просто ще поговорим с адютанта и ще си тръгнем.
— Генералът ще бъде много любезен. Те всички са такива.
— Повече се притеснявам от срещата с жена му. Може би трябваше да се преоблека.
Защо ли се опитвам да разбера тези хора? Синтия каза:
— Това ще навреди на кариерата му, нали?
— Зависи от изхода. Ако никога не намерим убиеца и никой не намери стаята, и не се изкара прекалено много мръсотия, той ще бъде наред. Ще спечели от съчувствието към него. Но ако стане много мръсно, ще трябва да си подаде оставката.
— И това ще бъде краят на политическите му амбиции.
— Не съм сигурен дали има някакви политически амбиции.
— Във вестниците пишат, че има.
— Това не е мой проблем.
Но всъщност би могло да стане. Генерал Джоузеф Йан Камбъл беше смятан за възможен вицепрезидент, а също и за потенциален кандидат за сенатор в родния си щат Мичиган, или за кандидат за губернатор на този щат. Освен това името му се споменаваше сред тези на евентуалните наследници на настоящия главнокомандващ, което би означавало четвърта звезда, а съществуваше и друга възможност — да бъде назначен за главен съветник на президента по военните въпроси.
Това изобилие от възможности за растеж беше пряк резултат от участието му във войната в Персийския залив, преди което никой никога не беше чувал за него. С избледняването на спомена от войната избледняваше и неговото име от общественото съзнание. Това беше или хитър ход от негова страна, или той наистина не желаеше да се замесва с тези глупости.
Как и защо Бойният Джо Камбъл беше назначен в това затънтено място, което армията беше нарекла Форт Хадес, а войниците Форт Хайде, беше една от загадките на Пентагона, които само заговорниците и конспираторите можеха да обяснят. Но изведнъж ми хрумна, че търговците с власт в Пентагона знаеха, че в бастиона на генерал Камбъл се търкаляше едно разпуснато гюлле и името на това гюлле беше Ан. Дали пък не беше това?