Не лоша сделка, ако си помисли човек. Но трябваше да не мисля за нея. Отвърнах:
— Моят командир, полковник Хелман, възложи този случай на мен и госпожа Сънхил и ние приехме задачата. Така че този въпрос е приключен, полковник.
Той кимна. Не можех съвсем да разбера Фаулър. Зад непроницаемата фасада на адютанта се криеше един много гъвкав изпълнител. И той трябваше да бъде такъв, за да остане на този пост, който по почти всички военни стандарти водеше нагоре. Никога няма да станеш генерал, ако не си служил в щаба на генерал и беше ясно, че полковник Фаулър беше само на няколко крачки от първата си сребърна звезда.
Фаулър изглеждаше потънал в мисли и в стаята настъпи мълчание. Аз, след като казах каквото имах за казване, трябваше да чакам за отговора му. Офицерите от висок чин имат този неприятен навик да оставят дълги паузи и ако неблагоразумните младши офицери се обадят с нещо, което им е хрумнало по-късно, то те биват наказани с леден поглед или забележка. Това беше нещо като засадата във футбола или във войната и макар че не познавах полковник Фаулър много добре, аз познавах неговия тип. Той ме изпробваше, изпитваше нервите и решителността ми, може би да види дали си има работа с някой прекалено ентусиазиран глупак или с човек проницателен като него. Трябва да се признае на Синтия, че тя също остави мълчанието да се проточи.
Накрая той каза:
— Зная защо госпожа Сънхил е тук, във Форд Хадли. Но какво е довело един следовател от специалните части на ЦСО в нашия малък гарнизон?
— Изпълнявах тайна задача. Един от вашите сержанти в оръжейния склад се канеше да започне самостоятелен бизнес. Трябва да затегнете охраната там и трябва да знаете, че ви спестих известни неприятности. — Добавих: — Сигурен съм, че началникът на военната полиция ви е уведомил.
— Наистина го направи. Преди няколко седмици, когато дойдохте тук.
— Значи сте знаели, че съм тук.
— Да, но не и защо сте тук.
— Как мислите, защо полковник Кент ме помоли да се заема със случая, като се има предвид, че никой друг тук не го иска.
Той помисли за малко и после отвърна:
— Ще бъда откровен с вас, полковник Кент не обича много местния началник на ЦСО, майор Бауз. Във всеки случай вашите хора от Фолс Чърч щяха да ви назначат и без друго. Полковник Кент е направил това, което според него е било най-доброто за всички.
— Включително и за полковник Кент. Какъв е проблемът между полковник Кент и майор Бауз?
Той сви рамене.
— Вероятно е просто свързано със сферата на действие.
— Не е ли лично?
— Попитайте тях.
— Ще го направя. — Междувременно попитах полковник Фаулър: — Познавахте ли лично капитан Камбъл?
Той ме погледна за момент и после отвърна:
— Да. Всъщност генералът ме помоли аз да произнеса надгробното слово на погребението й.
— Разбирам. Работил ли сте с генерал Камбъл преди това?
— Да, аз съм с генерал Камбъл откакто беше командир на бронирана дивизия в Германия. Служихме заедно в Залива, а после тук.
— Той ли помоли да бъде изпратен тук?
— Не мисля, че това има някаква връзка със случая.
— Предполагам, че сте познавали Ан Камбъл преди Форт Хадли.
— Да.
— Бихте ли ми казали нещо за характера на вашите взаимоотношения.
Как ли щеше да мине това?
Фаулър се наведе напред в стола си и ме погледна в очите.
— Извинете, господин Бренер. Това разпит ли е?
— Да, сър.
— Да вървя по дяволите!
— Надявам се, че няма да го направите, полковник.
Той се засмя, а после се изправи.
— Е, вие и двамата ще дойдете утре в канцеларията ми и ще можете да питате колкото искате. Уговорете си час предварително. Последвайте ме, моля.
Ние последвахме полковник Фаулър обратно през главното антре, а после към задната част на къщата, откъдето стигнахме до една затворена врата. Полковник Фаулър ни каза:
— Не е нужно да рапортувате, кратки съболезнования, ще ви предложат да седнете. Госпожа Камбъл няма да присъства. Дадоха й успокоителни. Моля по-кратко. Пет минути.
Той почука на вратата, отвори я и влезе вътре, съобщавайки за нас като за старши подофицери Бренер и Сънхил от ЦСО. Прозвуча като телевизионен сериал.
Синтия и аз го последвахме и се озовахме в нещо като кабинет, обзаведен с лъснати до блясък дърво, кожа и месинг. Стаята беше тъмна, завесите дръпнати и единствената светлина идваше от настолната лампа със зелен абажур Зад бюрото беше застанал генерал-лейтенант Джоузеф Камбъл в парадна зелена униформа, чиято предница беше покрита с медали. Първото нещо, което се забелязваше у него, беше, че той е огромен, не просто висок, а с едър кокал, като някой главатар на шотландски клан, от какъвто може би произлизаше, и във връзка с това аз усетих и несъмнената миризма на шотландско уиски в стаята.