— Има ли нещо друго, което бих могъл да направя за вас сега, сър?
— Не… само намерете мръсника. — Той се изправи и натисна едно копче на бюрото си, после каза: — Благодаря, че ми отделихте от времето си.
Синтия и аз се изправихме и аз казах:
— Благодаря ви, генерале — и се ръкувах с него. — И още веднъж най-искрените ми съболезнования към вас и семейството ви.
Той пое ръката на Синтия и може би само така ми се стори, но като че ли я задържа дълго време, като я гледаше в очите. После каза:
— Зная, че ще положите всички усилия. Дъщеря ми би ви харесала. Тя харесваше самоуверени жени.
— Благодаря ви, генерале — отвърна Синтия. — Имате обещанието ми. Ще положа всички усилия и още веднъж най-искрените ми съболезнования.
Вратата зад нас се отвори и полковник Фаулър ни придружи през централния коридор към външната врата. Той ми каза:
— Разбирам, че имате специални пълномощия за арести. Но ще ви помоля да ме уведомявате преди да арестувате някого.
— Защо?
— Защото — отвърна той малко рязко — не обичаме нашите хора да бъдат арестувани от външни хора без нашето знание.
— Случва се доста често — съобщих му аз. — Всъщност, както може би знаете, аз изпратих сержанта от оръжейния склад в затвора преди час. Но ако желаете, ще ви уведомя.
— Благодаря ви, мистър Бренер. Обикновено има три начина да се свърши нещо — правилният начин, грешният начин и военният начин. Имам усещането, че вие се опитвате да го вършите по правилния начин, който е грешния, мистър Бренер.
— Зная това, полковник.
Той погледна към Синтия и каза:
— Ако промените решението си относно тридесетте дни отпуск, уведомете ме. Ако не, моля дръжте ме в течение. Господин Бренер изглежда е от този тип хора, които до такава степен биват погълнати от работата си, че забравят за протокола.
— Да, сър — отвърна Синтия. — И моля опитайте се да ни уредите среща с генерал и госпожа Камбъл скоро. Ще ни бъде необходим поне един час. Освен това, моля обадете ни се в сградата на военната полиция, ако се сетите за нещо важно.
Той отвори вратата и ние излязохме. Преди да я затвори, аз се обърнах и му казах:
— Между другото, чухме обаждането ви до капитан Камбъл от телефонния й секретар.
— О, да. Сега изглежда малко глупаво.
— В колко часа се обадихте, полковник?
— Около 08.00 часа. Генералът и госпожа Камбъл очакваха дъщеря си около 07.00 часа.
— Откъде се обадихте, сър?
— Бях на работа — в главния щаб.
— Проверихте ли в щаба дали капитан Камбъл не е била забавена на наряда си?
— Не… просто предположих, че е забравила и се е прибрала вкъщи. Нямаше да е за първи път.
— Разбирам. А погледнахте ли да видите дали колата й е на паркинга на главния щаб?
— Не… предполагам, че би трябвало да го направя.
Попитах го:
— Кой ви съобщи подробностите относно смъртта на капитан Камбъл?
— Говорих с началника на военната полиция.
— И той ви каза как е била намерена?
— Да.
— Така че вие и генерал Камбъл знаете, че тя е била вързана, удушена и изнасилена.
— Да. Има ли нещо друго, което би трябвало да знаем?
— Не, сър. Къде мога да ви намеря, когато не сте дежурен?
— Живея в жилищата за офицери в гарнизона. Бетъни Хил. Знаете ли къде се намира?
— Мисля, че да. На юг оттук, по пътя за полигоните.
— Точно така. Телефонният ми номер е в гарнизонния указател.
— Благодаря, полковник.
— Приятен ден, господин Бренер, госпожа Сънхнл.
Той затвори вратата и Синтия и аз се отправихме към колата. Тя ме попита:
— Какво ти е мнението за полковник Фаулър?
— Не толкова високо колкото това на полковник Фаулър.
— Той действително има забележително присъствие. Една част е глупава помпозност, но подозирам, че е толкова хладнокръвен, гъвкав и способен колкото изглежда.
— Това не ни е от голяма полза. Неговата лоялност е към генерала и само към генерала. Неговата съдба и тази на генерала са преплетени и неговата сребърна звезда ще изгрее само когато тази на генерала е във възход.
— С други думи той би излъгал, за да предпази генерала.
— Без колебание. Всъщност той излъга относно обаждането си в дома на Ан Камбъл. Ние бяхме там преди 08.00 и телефонното обаждане вече беше записано.
Синтия кимна:
— Зная. Нещо не е наред около това обаждане.
— Прибави още един заподозрян — казах аз.
ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА
Синтия попита:
— Школата за психооперации?
Моят цивилен часовник показваше шест без десет, наближаваше новият щастлив час.
— Не, остави ме в офицерския клуб.
Отправихме се към офицерския клуб, който е разположен на хълм, далеч от занятията в гарнизона, но достатъчно близо, за да бъде удобен.