Синтия попита:
— Как се справяме засега?
— В лично или в професионално отношение имаш предвид?
— И двете.
— Ами професионално се справям дяволски добре. А ти.
— Питам теб.
— Засега е добре. Ти си истински професионалист. Впечатлен съм.
— Благодаря. А в лично отношение?
— В лично отношение твоята компания ми е приятна.
— И на мен твоята.
След няколко секунди многозначително мълчание, тя смени темата и ме попита:
— Как ти се стори генерал Камбъл?
Замислих се за момент. Много е важно да се прецени реакцията на приятели, членове на семейството и колеги при научаване за смъртта, колкото е възможно по-скоро след настъпването й. Разрешил съм повече от един случай за убийство просто като съм определил кой не е реагирал правилно и съм продължил по тази следа. Казах на Синтия:
— Не изглеждаше така поразен и обхванат от неутешима скръб, както би могло да се очаква от родител, току-що научил за смъртта на свое дете. От друга страна, той си е той.
Тя попита:
— Но кой е той?
— Войник, герой, предводител… Колкото по-високо се качва човек по стълбата на властта, толкова по-сдържан става.
— Може би. — Тя помълча малко и после каза: — Като се има предвид как е умряла Ан Камбъл… Имам предвид как беше намерена… Не вярвам баща й да я е убил.
— Ние не знаем дали е умряла там, където беше намерена, нито дали е умряла облечена или гола. Нещата не винаги са такива каквито изглеждат. Когато убиецът е умен, ти виждаш само това, което той иска да видиш.
— И все пак, Пол, не вярвам, че той би могъл да удуши собствената си дъщеря.
— Не се случва често, но не е и съвсем невероятно. — Добавих: — Ако беше моя дъщеря и знаех за сексуалните й предпочитания, доста бих се ядосал.
— Но не би изпаднал в убийствен гняв по отношение на собствената си дъщеря.
— Не, не бих. Но никога не се знае. Просто определям мотиви.
Спряхме пред офицерския клуб, който както казах е в испански стил, замазан с хоросан. Явно този стил е бил на мода през 1920 година, когато клубът и другите постоянни постройки са били построени, след като Камп Хадли е станал Форт Хадли. Войната, която щяла да сложи край на всички войни, е била спечелена, но някъде скрита в съзнанието на група хора явно е съществувала мисълта, че има нужда от голяма редовна армия за следващата война, която ще сложи край на всички войни и аз имах песимистичното предчувствие, че настоящото съкращаване на въоръжените сили е просто временно състояние на нещата.
Отворих вратата на колата и казах на Синтия:
— Не си облечена подходящо, иначе бих те поканил на вечеря.
— Ами… ще се преоблека, ако желаеш. Освен ако не предпочиташ да вечеряш сам.
— Ще те чакам в грил залата.
Излязох от колата и тя потегли.
Влязох в клуба точно когато по радиоуредбата прозвуча сигналът за вечерна проверка. Намерих канцеларията на секретаря, показах значката си от ЦСО и поисках телефон и телефонен указател. Полковник Чарлс Мур нямаше адрес на територията на гарнизона, така че се обадих в школата за психооперации. Беше малко след шест, но хубавото на армията е, че обикновено някъде има някой на пост. Ние никога не спим. Един дежурен сержант вдигна телефона и ме свърза с канцеларията на полковник Чарлс Мур.
— Психооперации. Говори полковник Чарлс Мур.
— Полковник Мур, обажда се старши подофицер Бренер. Аз съм от „Арми Таймс“.
— О…
— Във връзка със смъртта на капитан Камбъл.
— Да… о, Господи, колко ужасно… истинска трагедия.
— Да, сър. Бихте ли ми казали няколко думи.
— Разбира се. Ами… аз бях командващия офицер на капитан Камбъл.
— Да, сър. Зная това. Полковник, ще ви бъде ли удобно да се срещнем в офицерския клуб сега? Няма да ви задържа повече от десет минути. — Освен ако не ме заинтригуваш, полковник.
— Ами…
— След около два часа трябва да тръгвам и искам да разменя поне няколко думи с командващия й офицер.
— Разбира се. Къде?
— В грил залата. Облечен съм със син цивилен костюм. Благодаря ви, полковник.
Затворих. Повечето американци знаят, че не е нужно да говорят с полицията, ако не искат, но те някак си се чувстват задължени да говорят с пресата. Да става каквото ще, бях прекарал по-голямата част от деня като Пол Бренер от ЦСО и необходимостта да си служа с измама беше повече, отколкото можех да понеса.
Придърпах телефонния указател на Мидлънд към себе си и открих Чарлс Мур в същия комплекс, където беше живяла Ан Камбъл. Това само по себе си не беше необикновено, макар че „Виктъри Гардънс“ не беше място, което един полковник нормално би избрал да живее. Но може би е имал дългове, а може би като психиатър той не се е притеснявал, че на паркинга ще се сблъсква с лейтенанти и капитани. А може би е искал да бъде близо до Ан Камбъл.