— Вие нямате никакво право да се представяте за…
— Оставете ме аз да се притеснявам за раздвоената си личност. О’кей? Първи въпрос…
— Отказвам да говоря в отсъствието на адвокат.
— Мисля, че сте гледали прекалено много филми. Нямате никакво право на адвокат и никакво право да не отговаряте на въпросите ми, освен ако не сте заподозрян. Ако откажете да ми сътрудничите доброволно, ще ви считам за заподозрян, ще ви прочета правата, ще ви заведа в сградата на военната полиция и ще съобщя, че имам заподозрян, който иска адвокат. Намирате се в това, което се нарича военна клопка. Така че?
Той помисли за момент и после каза:
— Нямам абсолютно нищо да крия и съжалявам, че ме поставихте в положение да се отбранявам.
— Добре. Първи въпрос. Кога за последен път видяхте капитан Камбъл?
Той се изкашля, оправи стойката си и после отвърна:
— Видях я за последен път вчера около 16.30 в моята канцелария. Каза, че отива в клуба, за да хапне нещо и после ще се яви за наряд.
— Защо е изявила желание да бъде началник на караула снощи?
— Нямам представа.
— Обади ли ви се тя от главния щаб през нощта, или вие на нея?
— Ами… нека си помисля…
— Всички телефонни разговори в гарнизона могат да се проследят, а има и дневник на началник караула.
В действителност вътрешногарнизонните обаждания не можеха да се проследят, а капитан Камбъл надали би записала някое обаждане от нея или за нея, което е било от личен характер.
Мур отвърна:
— Да, аз й се обадих…
— Кога?
— Около 23.00.
— Защо толкова късно?
— Ами, имахме да обсъждаме служебни въпроси за следващия ден, а и знаех, че по това време ще бъде по-спокойно.
— Откъде се обадихте?
— От къщи.
— Къде е това?
— Извън гарнизона. „Виктъри Драйв“.
— Не е ли живяла и мъртвата там?
— Да.
— Бил ли сте някога в къщата й?
— Разбира се. Много пъти.
Опитах се да си представя как изглеждаше този тип гол, с гръб към камерата, или с кожена маска. Зачудих се дали хората от криминалния отдел имаха специалист по пенисите, някой мъж или жена, които можеха да сравнят увеличена снимка на даден пенис с този, с който полковникът беше надарен. Както и да е, попитах го:
— Имали ли сте сексуални връзки с нея?
— Не. Но вие със сигурност ще чуете слухове. Слуховете са ни преследвали където и…
— Женен ли сте?
— Бях. Разведох се преди около седем години.
— Имате ли връзки с жени?
— Рядко.
— Намирахте ли Ан Камбъл привлекателна?
— Ами… възхищавах се на ума й.
— А някога забелязвали ли сте тялото й?
— Не ми харесва този начин на задаване на въпроси.
— На мен също. Намирахте ли я привлекателна в сексуално отношение?
— Аз й бях старши офицер, почти двадесет години съм по-възрастен от нея, тя е генералска дъщеря. Никога не съм й казвал нещо, което би могло да се изтълкува като сексуални обиди.
— Аз не разследвам случай на сексуални обиди, полковник. Разследвам изнасилване и убийство. — Попитах го: — Тогава защо е имало слухове?
— Защото хората имат мръсно съзнание. Дори и офицерите от армията. — Той се усмихна. — Като вас.
При тази забележка аз поръчах още две питиета, още едно шери, за да го отпусне, и бира, за да укроти желанието ми да го цапна.
Синтия пристигна облечена и черен панталон и бяла блуза. Представих я на полковник Мур и после й казах:
— Вече не сме от „Арми Таймс“. Сега сме от ЦСО. Тъкмо питах полковник Мур дали е имал сексуални връзки с мъртвата, а той ме убеждаваше, че не е имал. В момента сме във враждебно настроение.
Синтия се усмихна и каза на Мур:
— Господин Бренер е изключително напрегнат и изморен.
Тя седна и ние поговорихме няколко минути, през които я осведомих за последните новини. Синтия поръча уиски с кола и един сандвич за себе си и сандвич със сирене за мен. Тя знае, че обичам сандвичи със сирене. Полковник Мур отклони поканата за вечеря с нас, обяснявайки, че бил все още прекалено разстроен за да яде. Синтия го попита:
— Като неин приятел знаехте ли за някого, с когото би могла да има връзка?
— Имате предвид сексуална?
— Струва ми се за това се говори на масата — отвърна тя.
— Ами… нека помисля… Тя се срещаше с един млад мъж… цивилен. Рядко излизаше с военни.
— Кой беше цивилния? — попита Синтия.
— Един човек на име Уес Ярдли.
— Ярдли? Шефът на полицията Ярдли?
— Не, не. Уес Ярдли, един от синовете на Бърт Ярдли.
Синтия ме погледна, а после попита Мур: