— Уведоми ли местната ЦСО вече? — попитах аз.
— Не.
— И защо, по дяволите, не си?
— Ами… и без друго те няма да разследват случая… Искам да кажа, за бога, става въпрос за дъщерята на командира на гарнизона, шефа на ЦСО тук, майор Бауз, я познаваше, както и всички тук, така че ние трябва да покажем на генерала, че сме осигурили най-способните хора от Фолс Чърч.
— Думата, която ти трябва, е изкупителна жертва. Но добре, ще кажа на шефа си във Фолс Чърч, че това трябва да се разследва от специален човек, само че не съм сигурен, че бих желал аз да съм този човек.
— Хайде да видим тялото и тогава ще решиш.
Когато тръгнахме към колата му, чухме гърма на оръдието на поделението — в действителност запис на някакво отдавна бракувано оръдие — и ние се спряхме и обърнахме в посока на звука. От високоговорителя, покачен на празните казарми, се разнесе записаният звук на сигналната тръба, свиреща заря, и ние козирувахме, двама самотни мъже, застанали в ранната утринна светлина, които реагираха на наслагвани цял живот привички и военни церемонии.
Древният зов на тръбата, идващ от времето на кръстоносците, отекна из улиците и пътеките между спалните помещения, над затревения плац, а някъде вдигаха знамето.
Години бяха минали, откакто за последен път съм присъствал на утринното вдигане на знамето, но от време на време ми доставя удоволствие да наблюдавам помпозността и церемониите, свързани с него, да чувствам връзката между живи и мъртви, да осъзная, че има нещо по-важно от мен и че аз съм част от него.
Нищо в цивилния живот не може да се сравни с това, освен ако гледането на „Добро утро, Америка“ не е станало традиция и макар че съм в периферията на армейския живот, не съм сигурен дали вече съм готов да направя крачката към цивилния. Но може би това решение вече беше в процес на своето осъзнаване. Понякога човек усеща кога е започнало последното действие.
Финалните звуци на тръбата отзвучаха и Кент и аз продължихме пътя си към колата му. Той отбеляза:
— Нов ден започва във Форт Хадли, но един от войниците му няма да го види.
ГЛАВА ТРЕТА
С колата на Кент се отправихме на юг към най-отдалечените участъци на военния лагер. Полковник Кент започна да обяснява:
— Капитан Ан Камбъл и сержант Харолд Сент Джон са били на пост при щаба на поделението. Тя е била началник на караула, той е бил разводач.
— Познавали ли са се?
Кент сви рамене:
— Може би случайно. Не работят заедно… Той е в автобазата. Тя е инструктор в Школата за специално обучение. Просто случайно са попаднали заедно.
— Какво преподава тя?
— Водене на психологическа воина. — После добави: — Тя е била магистър по психология.
— Все още е. — Винаги възниква проблем с времената, когато се говори за някой починал наскоро. Попитах Кент: — Обичайно ли е инструкторите да дават подобен наряд?
— Не, не е. Но Ан Камбъл се е включила в няколко графика за наряди, в които не е била длъжна да участва. — А после добави: — Искала е да дава пример. Нали е била генералска дъщеря.
— Ясно.
В армията се правят графици за офицерите, подофицерите и за редниците и сержантите. Тези графици се правят съвсем произволно, като целта е всеки да мине поне веднъж през някое от по-гадните дежурства. Преди жените не се включваха във всички графици, като например караул, но времената се промениха. Това, което не се е променило, е, че младите жени, които се разхождат сами през нощта, се подлагат на известен риск. Сърцата на злите мъже остават непроменени и непреодолимото желание да го натикат в най-удобната вагина е по-силно от военния устав.
— Била ли е въоръжена? — попитах аз.
— Разбира се. Носела е личното си оръжие.
— Продължавай.
— Е, около 1.00 часа Камбъл казала на Сент Джон, че ще вземе джипа и ще провери постовете…
— Защо? Това не е ли задължение на дежурния офицер или на разводача? Началникът на караула би трябвало да стои при телефоните.
Кент отвърна:
— Сент Джон каза, че дежурният офицер бил някакъв млад лейтенант съвсем пресен от Уест Пойнт, а Камбъл, както вече казах, си е падала малко натегач и е искала да отиде там и лично да провери нещата. Знаела е паролата и отговора, така че е тръгнала. — Кент отби по Райфъл Рейндж Роуд и продължи да разказва: — Сент Джон казва, че около 3.00 е започнал да се тревожи…
— Защо се е тревожил?
— Не зная… Знаеш, жена е все пак, пък и може би е бил малко ядосан, защото си е мислил, че се е скитала някъде, а може да му се е ходело до тоалетната, а не е искал да оставя телефоните.
— На колко години е той? — попитах аз.
— Около петдесетте. Женен. Чисто досие.