— Един от старите номера в учебника. Но защо си е направил труда да крие дрехите й?
Помислих за момент.
— Изглежда е било предвидено дрехите да бъдат открити по-късно.
— От кого? От извършителя? От трето лице?
— Не зная. Но ми харесва идеята за трето лице.
Чифт фарове осветиха пътя, после чух мотора на някакво превозно средство, а после видях тъмнозелена служебна кола, която спря. Моторът продължи да работи, а фаровете останаха включени. Потърсих пистолета си, Синтия също.
Вратата на шофьора се отвори и вътрешните светлини осветиха фигурата на Бил Кент, докато той излизаше, измъквайки пистолета си насочил поглед към нашето фенерче. Той блъсна вратата и извика:
— Кой там?
Аз отвърнах:
— Бренер и Сънхил, полковник.
Малко официално, но не можеш да си правиш шеги, когато към теб се обръща въоръжен човек.
Останахме неподвижни, докато той не ни каза:
— Идвам при вас.
— Разбрано.
И двамата не се помръднахме, докато той не се приближи, после го видяхме да прибира пистолета си и го чухме да казва:
— Разпознати.
Всичко това беше доста глупаво, ако не се има предвид, че от време на време на някой му пускат куршума, защото е объркал пароли и други такива. Кент ни попита:
— Какво правите тук?
Аз отвърнах:
— Това е мястото на престъплението, Бил, а детективите и престъпниците винаги се връщат там. Какво правиш ти тук?
— Намекът ти ме обижда, умнико. Тук съм но същата причина, по която сте и вие — да усетя атмосферата през нощта.
— Нека аз да бъда детектива, полковник. Очаквах да видя военни полицаи на пост тук.
— Предполагам, че трябваше да оставя няколко на пост. Но има патрули, които минават насам.
— Не съм видял такива. Можеш ли да доведеш двама души тук?
— Добре. — Той попита Синтия: — Защо колата ти е там отзад?
Тя отвърна:
— Искахме да се поразходим на лунна светлина.
Той като че ли се канеше да попита защо, но тогава видя чантата.
— Какво е това?
— Това са — отвърна Синтия — липсващите вещи.
— Какви вещи?
— Дрехите й.
Наблюдавах как Кент възприе това. Изглеждаше почти равнодушен, помислих си аз. Той попита:
— Къде ги намерихте?
— На покрива на дамската тоалетна. Твоите хора са ги пропуснали.
— Да, така изглежда. — Той попита: — Как мислите, защо дрехите й са били там горе?
— Кой знае.
— Свършихте ли тук?
— Засега.
— Къде отивате след това?
Отвърнах:
— Ще те чакаме след час в Джордън Фийлд.
— Добре. Полковник Мур е много ядосан от теб — добави той.
— Тогава трябва да подаде официално оплакване вместо да плаче на рамото ти. Познаваш ли го?
— Само чрез Ан. — Той погледна часовника си. — След един час.
— Добре.
Разделихме се. Той се върна при колата си на пътя, а ние по пътеката, като аз носех найлоновия чувал за боклук. Синтия ми каза:
— Нямаш му доверие, нали?
— Имах му… Познавам Бил Кент от повече от десет години. Но сега… Не зная. Не мисля, че е сред заподозрените, но не се съмнявам, че той, като всеки тук, крие нещо.
— Разбирам. Аз също имам това усещане. Като че ли сме пристигнали в малко градче, където всеки знае мръсните тайни на другите, ние също знаем, че има нещо скрито, но не знаем къде е скрито.
— Нещо такова.
Стигнахме до колата и аз сложих торбата в багажника. Синтия и аз се качихме, тя запали колата, а после махна нещо от рамото ми.
— Нещо да си счупил, войнико? Да те закарам ли в болницата?
— Не, но главата ми има нужда от преглед. Школата за психооперации.
ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА
Пристигнахме в школата по психооперации около 23.00 часа и Синтия паркира близо до дирекцията. Школата се състоеше от около тридесет бетонни постройки, отрупани на едно място, всички в онова потискащо зеленикаво-сиво, цвета на самоубийствата, на Сиатъл.
Нямаше много трева, съвсем малко дървета и недостатъчното външно осветление би било неприемливо в цивилна среда, но в армията нападенията и съдебните процеси все още не бяха проблем. Повечето постройки бяха тъмни, с изключение на две, които приличаха на жилищни блокове, а в близката сграда на дирекцията светеше само един прозорец на приземния етаж.
Докато вървяхме към дирекцията, Синтия ме попита:
— Какво точно става тук?
— Това е подразделение на Школата за специализирани военни действия в Браг. В действителност това не е никаква школа, а просто прикритие.
— Прикритие за какво?
— Това е изследователски център. Те не обучават, те се учат.